Капитан Анастейзия изчака точно две секунди, след което взе интеркома:
— Мистър Макхинлит, готови сме. Пуснете дрона. Мистър Шарки, на камерата, моля.
Екраните над главите им оживяха, но Еверет, от любимото си място до стъклото, имаше най-добър изглед. Дронът се стрелна изпод Евърнес, увисна за момент в открития въздух, след което накара перките си да се извият и под управлението на Макхинлит избръмча по посока на Тайрон Тауър. Беше малък, насекомоподобен дрон за инспекции, предназначен за достъп до онези места по корпуса на кораба, където не е безопасно за хора. Нямаше място, което Макхинлит да счита за достатъчно опасно, но пазеше този дрон, защото беше умна технология с добър дизайн, а той харесваше умните, добре направени неща. Дизайнът на самия дрон доста напомняше на видеоробота, който Еверет бе видял в клипа на Колет; същия, който бе направил обратен скок от З2: четири перки, крака и процесорно ядро. Функционалният дизайн си оставаше функционален където и да е из вселените.
Дронът теглеше след себе си въже, тънка като косъм нановъглеродна нишка със здравината на диамант. Когато Макхинлит показа макарата на Еверет, го бе предупредил да пази пръстите си от нея.
— Ще останеш без тях, клъц-клъц — рече той. — Толкова чисто, че няма и да усетиш.
Толкова фина, че беше невидима на камерите с ниска разделителна способност, но независимо от това на Еверет му се стори, че успя да зърне как лъсва на светлината, като слънчев лъч, уловен от паяжина, когато въжето пресече един от прожекторните лъчи. Сега мониторите превключиха на камерата от дрона. Макхинлит го снижи надолу и надолу чак до двайсет и втория етаж, след което спусна абордажната кука около раменете на строга на вид жена воин с шлем, застанала зад щит. И затегна примката.
— Мистър Шарки, мистър Синг, към товарния отсек.
Еверет никога не беше долавял такава сериозност в тона на капитан Анастейзия. Сега. Сега беше времето. Той не беше готов. Трябваше да се подготви; трябваше да обмисли внимателно онова, което ще направи. Нямаше време. Трябваше да е готов. Имаше думи, които трябваше да произнесе. Имаше сбогувания. Видя, че и Сен го е осъзнала, че е настъпило времето двамата да се разделят завинаги, че само след няколко мига той ще напусне мостика и ще изчезне завинаги.
— Еверет Синг!
Никога не беше виждал по-бяло лице, по-бледо ледени очи.
— Сен…
— Идвам с теб.
— Остани тук! — прогърмя гласът на капитан Анастейзия.
— Идвам. Искам да бъда с Еверет.
Куртката ѝ беше закопчана догоре. Вече беше сложила едната си ръкавица, преметнала мешка през рамо.
— Остани с кораба.
— Не! — Тя напусна контролния пулт.
— Евърнес е ваш, мис Сикссмит. Имате командването.
Торбата се изплъзна от рамото на Сен и падна на пода. Тя отстъпи. Като майка Анастейзия Сикссмит нямаше как да спре Сен. Като капитан обаче, без дори да издаде директна заповед, можеше да застави Сен да ѝ се подчини. Това беше корабът. Очите на момичето изглеждаха така, сякаш през тях се бе протегнало най-мрачното нещо и бе разкъсало сърцето ѝ. Устните ѝ се разтвориха неразбиращо.
— Мистър Синг! — Ръката на капитан Анастейзия стисна рамото на Еверет като в менгеме, докато го избутваше по главната пътека.
За момент обмисли възможността да се отскубне от нея, да счупи всичките ѝ пръсти и да изкрещи в лицето ѝ. За момент обмисли възможността да погледне към зашеметената Сен, покрусена на празния мостик, на фона премигващите коледни светлинки. Разбра, че това щеше да го убие вътрешно. Анастейзия Сикссмит беше права. Всички сбогувания трябва да бъдат внезапни. Чак след това забеляза изражението на лицето ѝ, стиснатите устни, навлажнените ъгълчета на очите ѝ. Не ставаше дума за него или за Сен. Ставаше дума за това да опази Сен, детето, което бе спасила от корабокрушението на Феърчайлд, да спази обещанието, дадено пред онзи горящ кораб. Знаеше, че и двамата може никога да не се върнат при нея.
Макхинлит бе открехнал вратата на товарния шлюз, за да позволи на дрона да излезе. Спускането беше лесно; още по-голямото пропадане отвъд него — чак до оживеното кръгово движение около Графтън Плейс — само допреди няколко дни щеше да вкочани от ужас Еверет. Оттогава насам беше тичал по покриви и прескачал улички, беше се люлял от мрежа над остри стоманени ръбове и прелитал през празното пространство, за да се приземи върху пътека от нановъглерод, не по-широка от разтворените му ръце. Беше се приземил с лекота. Макхинлит вече бе окачил алпинисткия колан за нишката. На пръв поглед, доста обезпокоително, изглеждаха така, сякаш висяха от нищото. Еверет протегна ръка, за да опита здравината на колана. Макхинлит го плесна през пръстите.