— Не пипай въжето! — След като обезопаси колана на Еверет към нишката, се зае да пристяга и собствения си колан за въжето зад него. — Спирачката е тук; коланът се освобождава оттук. Да не ги объркаш.
— Готови, мистър Макхинлит — каза капитан Анастейзия.
Тя беше точно пред Еверет по дължината на нишката. Шарки щеше да се спусне пръв. Макхинлит докосна едно дистанционно управление. Вратата на товарния отсек се разтвори напълно. Еверет увисна от почти невидимото въже. Мракът пред него бе изпълнен с налитащ сняг. Шарки се хвърли в нощта с конфедеративен боен вик на уста.
— Хайде, мистър Синг — подкани го капитан Анастейзия.
Тя му се усмихна през рамо, после вдигна ръка и само след секунда беше просто една миниатюрна кукла, която летеше главоломно към готическия пейзаж на Тайрон Тауър. Еверет докосна спирачката. Преди да е успял да си поеме дъх, беше във въздуха. Студът и скоростта го сковаха. Снегът биеше през лицето му и полепваше по него; той го забърса със замръзнали пръсти. Под него бяха покривите, комините, електрическите пилони, терасите и градините на Блумсбъри. Някой беше украсил целия си балкон с коледни светлини; на друго място една коледна елха бе закрепена в стойка за знаме; в някаква покривна градина мъж и жена стояха с питиета в ръце и гледаха сипещия се сняг. Не забелязаха как ездачите на въжето прекосяват небето, бяха като петънца сред въртеливите петънца. Беше високо, беше невидим, беше неуязвим. Еверет летеше през звука. Около него Лондон бе като симфония; автомобилният трафик бучеше, чуваха се клаксони, от апартаментите се носеше поп музика, влаковете тракаха и тракаха, в далечината виеше сирена, двигателите на Евърнес бръмчаха нейде още по-далеч, въжето съскаше през диамантените лагери в механизма на колана му, а сега — на вълни отдалеч, по-далеч и най-далеч — и камбаните на Лондон, които биеха от шпиловете, кулите и камбанариите, за да отбележат настъпването на Коледа. Еверет хвърли поглед назад. Зад него Макхинлит също се носеше по въжето, усмихнат широко като умопобъркан. Още по-назад, опръскан от снега, се мярна Евърнес. Мостикът му блещукаше с приказни светлини. Дали не зърна нечия фигура на прозореца? Еверет се насили да откъсне очи и да погледне напред. Тайрон Тауър приближаваше бързо, назъбена стена от контрафорси и корнизи, дълги бетонни фронтони и заострени върхове. Шарки вече беше на балкона на двайсет и втория етаж, който Еверет бе набелязал по време на шпионската си мисия. Капитан Анастейзия намали скорост и също скочи на балкона. Кой от двата беше спирачката? Еверет натисна един от бутоните. Над него лагерите изпищяха, когато спирачката се задейства. Спря, олюлявайки се леко, точно пред суровото лице на каменния ангел хранител.
— Направи път, негоднико! — извика нечий глас зад него.
Еверет освободи ударно механизма и скочи на балкона точно когато ботушите на Макхинлит профучаха малко над главата му. Само за секунди и четиримата членове на спасителната мисия се струпаха на тесния балкон. Литнаха разтревожени гълъби с пляскащи крила.
— Нали не забрави да вземеш… знаеш кое? — поинтересува се Макхинлит.
Еверет удари с ръка по раницата си. Шарки вече беше отключил с шперц прозореца. Пристъпиха в наполовина завършеното фоайе, което Еверет бе видял на камерата на Сен. Изображенията на Доктор Квантум не можеха да предадат както трябва мириса на прах, бетон, гипс и дърво.
— Водете, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.
Еверет извика графиката на Тайрон Тауър и приближи двайсет и втори етаж. Вдигна таблета, за да сравни снимката с реалността.
— През тези завеси — посочи той. Беше настроил Доктор Квантум така, че картата да се преориентира при всеки завой по коридора.
— Мислиш ли, че ще има пазачи? — попита Макхинлит. Той положи ръка на един от издутите си джобове, където безпогрешно можеха да бъдат разпознати очертанията на ударния пистолет.
— Не видях пазачи — отговори Еверет. Капитан Анастейзия повдигна вежда. — Искам да кажа, Сен не видя пазачи. — Той забеляза как Шарки прибра пешовете на шлифера си, както и че помръднаха тежко и вдървено, сякаш във вътрешността им бяха укрити стоманените дула на оръжия. — Ето тук. Това е коридорът. — Единствената разлика между снимката и реалността бе отсъствието на количката на камериерката. — Последната врата вляво.
И ето че вече беше тук. На двайсет и втория етаж, в коридора, където между него и баща му имаше само една врата. Всичко обаче се случваше толкова внезапно, толкова набързо, че Еверет не се чувстваше готов.