Капитан Анастейзия почука с пръст на вратата.
— Доктор Синг?
Никакъв отговор.
— „Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него“ — каза Шарки.
— Тишина, мистър Шарки. — Капитан Анастейзия почука отново. — Доктор Синг. Казвам се капитан Анастейзия Сикссмит от въздушен кораб Евърнес. С мен е синът ви, Еверет. — Тя кимна на Еверет.
— Татко? — Той притисна буза във вратата. — Татко? Чуваш ли ме? Вътре ли си?
Никакъв отговор. Нито звук от раздвижване. Ами ако не беше вътре? Ами ако го бяха отвели някъде другаде, докато Еверет беше пазарувал за коледни вечери, бягал през покриви, сражавал с членовете на семейство Бромли, кроял планове за освобождението му? Ами ако бе закъснял прекалено много? Можеше да са го завели на друго, далеч по-сигурно място; можеше да са го преместили на съвсем различен свят.
Капитан Анастейзия отново почука на вратата.
— Доктор Синг, препоръчвам ви да се отдръпнете. Мистър Макхинлит, разбийте я.
— Мадам.
Макхинлит извади инструмент от един от множеството си джобове. Боравеше с него внимателно, сякаш бе малка, но силно отровна змия. Той приклекна пред ключалката на вратата. Еверет не успяваше да разпознае устройството; изглеждаше пределно просто — две плоски лопатки с дължината на кутрето, с дебелината на лист хартия. И двете бяха силно изострени в краищата си. Макхинлит пъхна двете лопатки в цепнатината между вратата и рамката точно над ключалката, една над друга. Долната натисна докрай, докато не се скри. Извади кука от друг джоб и си поигра малко под ключалката, като си мърмореше под носа, докато не улови лопатката и не я изтегли, но от другата страна на езика.
— Отдръпнете се — нареди той, взе лопатките в двете си ръце и издърпа силно към себе си. Вратата се люшна леко навътре. Макхинлит вдигна едната лопатка. Втората висеше под нея, окачена на невидима нишка. Нановлакно, осъзна Еверет. — Ето защо не пипаш с пръсти — обясни Макхинлит.
Езикът на бравата бе напълно и гладко прерязан.
Капитан Анастейзия бутна вратата. Гледаха в първата от няколко стаи. Беше тъмна; Еверет придоби усещането за дивани, столове, писалища, комптаторна станция. Велосипед, монтиран върху тренажор. Шосеен велосипед с карбонова рамка „Милани“ и чашки „Шимано“. Велосипед, който Еверет за последно бе видял да изчезва в багажника на автомобил „Ауди“ на улица „Мол“. Една врата по-нататък водеше до по-добре осветена стая. В рамката ѝ, на фона на светлината, се очертаваше силуетът на нечия фигура. Държеше в ръце настолна лампа като оръжие.
— Татко?
Фигурата вдигна ръка. Блеснаха светлини, които заслепиха спасителния отряд. Еверет премигна няколко пъти, за да проясни зрението си. Нисък мъж, кафява кожа, кафяви очи; с лека, стегната физика без излишни килограми като при мнозина индийски мъже на средна възраст. Носеше долнище на анцуг „Кентърбъри“ и тениска. Беше бос, сякаш току-що бе станал от леглото и облякъл първата попаднала му дреха. Той. Той, о, съвсем той, напълно той, изцяло той, абсолютно той! След което всички размисли по въпроса приключиха и Еверет се хвърли към баща си.
Теджендра вдигна настолната лампа като бухалка:
— Спри. Не те познавам.
— Аз съм. Еверет. Еверет.
— Да. Може би. Но моят Еверет ли си? Моят син?
Няма само едно „ти“ — беше казал Теджендра една хубава лятна вечер в парка Парламент Хил, съзерцавайки маранята над мързеливия Лондон. — Има много „ти“.
— Разбира се, че съм аз! — извика Еверет.
— Разбира се, че ще го твърдиш.
Сам беше казал на Сен, че според него Шарлът Вилие и светлокосият мъж в хубав костюм са един и същи човек от паралелни светове. Шарлът и Чарлз. Изобщо не биха се затруднили да доведат друг Еверет Синг от различна равнина, за да заблудят Теджендра. Някъде там, толкова далеч, на собствения му свят, докато Еверет отпиваше от капучиното си край дъждовната пиаца пред Ковънт Гардън, Колет му беше казала за друга равнина, З4, идентична почти във всяко отношение със З10, с изключение на политиката и нещо, което се беше случило с луната. Там трябваше да има още един Еверет Синг.
— Повярвай ми!
— Убеди ме!
Нещо, което знаем само аз и баща ми, помисли си Еверет.
— Щяхме да ходим в ИСИ, за да чуем лекция по въпросите на нанотехнологиите.
— Това им е известно. Отвлякоха ме там.
— „Уайт Харт Лейн“. Втори ноември. Бихме „Интер Милано“ с три на едно. Гарет Бейл отбеляза хеттрик.