— Половин Лондон си спомня този мач.
— Вини ни снима. Как ядем пица.
Настъпи мълчание.
— Трябва ми нещо повече — каза Теджендра.
— Кулинарните вечери! — възкликна Еверет. — Ти готвеше тайландско.
— Да.
— Аз готвех мексиканско.
— Какво приготвяше?
— Чили. Със…
— С какво?
— Шоколад. — Шоколад в чилито. Чили в шоколада.
Лампата падна от ръцете на Теджендра.
— Сине — каза простичко, — съжалявам. Трябваше да се уверя.
И Еверет нямаше идея какво да направи, какво да каже. Може би „здравей“. Може би здраво ръкостискане. Може би остроумна реплика като персонаж в компютърна игра. Може би просто трябваше да го удари по рамото: Как е, тате? След това всичко преля от неяснотата какво да каже до несигурността какво чувства. Двамата се прегърнаха. Разделиха се; погледнаха се. Отново се прегърнаха. Еверет притисна силно баща си, притисна го с всичка сила, прегръдка, от която никога нямаше да го изпусне. Но прегръдката приключи. Винаги става така, а после е неловко. Двамата отстъпиха един от друг.
— Успял си да го задействаш — каза Теджендра. — Набора от данни.
— Инфундибулума — каза Еверет. — Връзките на обувките ти.
Теджендра поклати глава, старият пенджабски жест, който означаваше да/добре/донякъде.
— Знаех си, че ще схванеш.
— А ако не бях успял?
— Щеше да се сетиш по друг начин. Баща ти те познава добре. Може ли да го видя?
Еверет остави Доктор Квантум на бюрото. Щракна иконата на Инфундибулума. Екранът се изпълни с бавно въртящата се, сияйна, възлеста мрежа на Целостта от светове. Теджендра се приведе над компютъра. Дисплеят огря лицето му в зелено.
— Фрактални, седемизмерни, запечатани възли — каза той. На лицето му имаше изражение, което Еверет бе виждал, когато баща му обясняваше как работи реално вселената. Беше без значение дали Еверет разбираше, или не, по-важното бе, че улавяше от светлината, усещаше нещо от разгорещеното му вълнение. Научен поглед: Теджендра виждаше по-голямата вселена, начина, по който всичко беше свързано: чудото. — Красива, красива работа, Ев. Красива.
„Красиво“ в смисъла, който само един учен можеше да вложи в думата. Красотата беше в сърцето на физиката: законите на реалността, математиката, която ги обясняваше по толкова прецизен начин, винаги бяха прости, елегантни, красиви. Истинни. Сърцето на Еверет щеше да се пръсне от гордост. Нямаше по-голяма похвала.
— Джентълмени, не искам да ви подканям — намеси се капитан Анастейзия.
Теджендра не вдигна очи.
— Татко, трябва да се измъкваме оттук — каза Еверет. — Трябва да се качим при порталите.
Все още нищо не беше приключило. Трябваше да се добере до нивото на порталите. Трябваше да задейства Портала на Хайзенберг и да го отвори. Трябваше да направят скок до Роудинг Роуд, да излязат от нищото в нощта преди Коледа в собствената му всекидневна, докато Теджендра поддържаше портала отворен. Трябваше да ги вземе със себе си по обратния път, след което за последно да преминат през портала, но до някой много далечен свят, място, където никога нямаше да ги открият.
— Татко!
Теджендра се отърси от вглъбеността.
— Да, да вървим. Разполагам с оперативните кодове… трябват ми за работата, която си мислят, че върша. — Той се поколеба. Взе Доктор Квантум. — Еверет, капитане и вие, джентълмени; каквото и да стане, не ѝ позволявайте да се добере до него. Шарлът Вилие. Ще стане по-могъща, отколкото можете да си представите. В Множеството има една определена групировка; наричат себе си Ордена. Политици, дипломати, ключови бизнес фигури, представители на медиите, военни, някои учени, духовници. Искат Инфундибулума. Ето защо ме отвлякоха и се опитаха да ме накарат да пресъздам работата си тук. С неговата помощ ще овладеят Множеството, ще установят контрол на Целостта. Властта им ще се разпростре из цялата мултивселена. Има нещо там, нещо, на което са се натъкнали и което трябва да опазят в тайна от нас, но е голямо и се задава със страшна сила. Твърдят, че се нуждаят от Инфундибулума, за да ни осигурят превъзходство, за да ни опазят. За наше добро. Каквото и да се случи, Ев, тя не трябва да се добира до Инфундибулума.
Теджендра подаде таблета на Еверет.
Прозорците избухнаха навътре. Еверет успя да покрие главата си в момента, в който стъклата се посипаха около него. През разбитите прозорци на спалнята се спуснаха въжета и по тях се плъзнаха фигури, облечени в черно. В същия миг през отворената входна врата нахълтаха други черни фигури. Из въздуха затанцуваха лазерни лъчи. Макхинлит приклекна и се претърколи, докато в ръката му се появяваше ударният пистолет. Шарки, само на един удар на сърцето след него, посегна към пушките си. Ръцете му замръзнаха по средата на пътя към кобурите. В центъра на челото му сияеше червена лазерна точка.