— Кажи им да свалят оръжия — нареди Еверет.
Той вдигна Доктор Квантум на ръка разстояние от себе си, все така насочил пистолета към него.
— Чухте какво каза той, сержант! — сопна се Шарлът Вилие. — Току-що предефинира уравнението, младежо.
Шарки прикриваше с пушките си Еверет, докато капитан Анастейзия го изблъскваше към очакващото въже. Скоковият пистолет беше неудобен и невероятно тежък в ръката му, сякаш бе попил в себе си всичките злини, които бе сторил. Държеше го насочен към Доктор Квантум. Чистият адреналинов удар, рефлексите му на вратар, благодарение на които успя да се наведе, да види въртящия се пистолет, да го вдигне и да го насочи, без да мисли, просто по инстинкт, започваха да го предават. Треперенето и страхът взеха надмощие. Беше спасил живота си. Не, нищо не беше спасил. Не беше спасил важното. Теджендра бе изчезнал. Баща му го нямаше. В един момент баща му беше там, и моментът бе реален, толкова реален, че бе превърнал всички останали невероятни неща в реалност. И само след едно блясване беше изчезнал. Изчезнал там, където никога нямаше да бъде намерен. Беше мъртъв за Еверет. И вече нищо не беше реално.
— Ръката тук, кракът там — нареди капитан Анастейзия. — Знаеш как, Еверет. Знаеш как.
Тя го подсигури към въжето под Сен. Еверет държеше скоковия пистолет насочен към Доктор Квантум, въпреки че всеки негов мускул и всяко сухожилие крещяха от болка.
— Еверет — измънка Пол Маккейб. — Толкова съжалявам.
Гласът му заприлича на момчето като лай на досадно кученце, което ти се иска да ритнеш. За него съществуваше само един човек в стаята. Погледна Шарлът Вилие в очите. Погледът ѝ беше студен, блед и син като Атлантическия океан и не съдържаше дори атом жалост. Видя респект в тези очи и следователно омраза. Никой досега не я бе надигравал и поради тази причина се беше превърнала в негов доживотен враг. Щеше да го преследва до края на мултивселената, за да поправи грешката си.
— Мис Сикссмит, изрично ви наредих да останете на кораба — изрева капитан Анастейзия, докато се подсигуряваше за въжето.
— Освен това изрично ми каза, че поемам командването.
— Вярно е. А ти пое командването. Поздравления за съобразителността, мис Сикссмит.
— Обичам те, мамо. — Сен се усмихваше широко. — Издигаме се право нагоре след три, две…
Натисна контролния панел на китката си. Еверет усети как нещо го грабва и извлича през прозореца и във въздуха толкова рязко, че едва не изпусна скоковия пистолет. Полетя. Летеше в студената черна нощ, през снежната вихрушка. Погледна нагоре. Над него, сякаш кацнал на върха на Тайрон Тауър, осветен от прожекторите на кулата, се виждаше Евърнес. Под него беше черната готическа фасада на небостъргача, а от разбития прозорец на апартамента на двайсет и втори етаж се изливаше жълта светлина.
— Татко! — извика той към мрака под себе си. — Татко! Татко! Татко!
28.
Сен се стовари в креслото си зад пулта за управление на кораба. Шарки зае позиция на комуникационната станция. Мониторите показваха изкривеното изображение на Макхинлит долу в машинното отделение. Усмихваше се широко в камерата, вдигнал и двата си палеца. Капитан Анастейзия се наведе над един комптатор и започна да натиска клавишите.
— Курсът ви, мис Сикссмит.
— Слушам, мадам — каза Сен.
Тя натисна координатите на курса, които току-що се бяха появили на екрана ѝ, и ги плъзна върху навигационния комптатор.
— Пълен напред.
Сен придвижи лостовете за тягата докрай. Евърнес потръпна, щом витловите мотори загребаха дълбоко въздуха. Макхинлит беше заел един от двигателите на десния борд и — след изпълнена с вълнения операция, включваща въжета, такелажни вериги и алпинистки спускания — го беше монтирал в двигателното гнездо на левия борд, където бяха понесли поражения в битката срещу Артър П.
Евърнес летеше на шест от осемте си пропелера, но се държеше добре и балансирано, а Макхинлит разполагаше с резервни части в инженерния отсек и гръмогласно се хвалеше, че може да ремонтира извадените от строя двигатели само за два часа, ако станеше нужда корабът да се надбягва сериозно. Историята им за ремонт в Бристол беше измислица, за да им позволи да се приближат до целта през Централен Лондон и да се озоват на едно въже разстояние от двайсет и втория етаж на Тайрон Тауър.
— Издигни ни в облаците. Изключи радара, съблюдавайте радиомълчание, мистър Шарки. Летим на тъмно.
— По-скоро на сляпо, ако позволите дързостта ми, мадам — обади се Шарки.