— Забележката ви е отбелязана в протокола, мистър Шарки, и ви е опростена. Всички външни камери на мониторите ми, моля. Да си отворим добре очите. Сен, бона скорост към бреговете на Дойчланд.
— „А слепец слепеца ако води, и двамата ще паднат в ямата“ — промърмори Шарки, докато Сен буташе бавно напред лостовете за контрол на височината.
В горната част на прозореца се мярнаха облачни струйки, опръскани със снежинки; след това Евърнес изчезна в сивата празнота.
— Мистър Синг.
Какво беше това? Звуци, гласове, около Еверет се мяркаха хора, също като снега из облака, през който летеше Евърнес. Нищо не беше реално; нищо не беше осезаемо. Знаеше, че е на мостика на въздушния кораб, че бяга над заснежения пейзаж към откритото море и отвъд него, към безопасността на Дойчланд, че лети на тъмно, за да не го засекат, но нямаше представа как се е озовал тук, откакто за последно бе полетял нагоре с въжето в лондонската нощ. Знаеше, че фигурите сред замайването и усещането за изтръпване в главата му бяха хора, които познаваше и за които го бе грижа, че опитваха да спасят живота и кораба си. Знаеше го, но не можеше да направи връзката. Не можеше да го почувства истински. Не можеше да бъде с тези хора. Трябваше да е с баща си, с майка си и Виктъри-Роуз. Спомените му отново и отново се връщаха в стаята на двайсет и втория етаж, към Шарлът Вилие, заела стойка за стрелба, насочила странния малък излъчвателен накрайник — съвсем различен от обичайното пистолетно дуло — право в него. Виждаше извивката на червените ѝ устни, докато натискаше бутона на спусъка. Виждаше как хотелският килим — толкова нов, че по него все още имаше мъх, но все така грозен като всеки друг хотелски килим — внезапно го приближава, след като Теджендра го блъска към него. Виждаше блесналата светлина при отварянето на портала. Онова, което не успя, бе моментът, когато Теджендра бе преминал от там в не там. Не там. Никога там. Никога нямаше да е там. Подхвърлен в някой случаен свят от всичките десет на осемдесета из Целостта. Отново онзи звук. Името му. Капитан Анастейзия произнасяше името му.
— Капитане?
— Бих искала да погледна оръжието, което взе.
Тя махна с ръка на Еверет да се приближи до празния инженерен отсек. Макхинлит обичаше да прекарва времето си в по-близки отношения с мръсната работа в машинното. Държеше го на безопасно разстояние от капитана.
Еверет остави скоковия пистолет на пулта. Избърса пръсти в шортите си. Представи си как оръжието е оставило тънък маслен слой по пръстите му, който никога нямаше да успее да отстрани напълно, защото беше проникнал в кожата му като татуировка. Никога повече не искаше да се докосва до това оръжие. Капитан Анастейзия взе внимателно пистолета с върховете на пръстите си. Изучи го недоволно. Беше малък, сплескан и топчест, но стоеше в ръката така, все едно променяше контурите си, за да се нагоди към дланта и пръстите ти. В горната част имаше два кръгли регулатора, спусков контакт на дръжката и порт за данни в задната част. Нямаше разяснителни маркировки; нямаше никакъв знак за какво служат или как могат да бъдат използвани. Дулото представляваше къс, дебел цилиндър, увенчан с малка, вдлъбната чиния.
— Скверна вещ. Мистър Синг… Еверет… Нуждая се от помощта ти. Трябва да знам всичко за това устройство. Ще се справиш ли заради мен? — Тя погледна сериозно Еверет в очите, сякаш го предизвикваше да отмести поглед, да я отблъсне обратно в мъглата, размазаните образи и нереалното. — Ще се справиш ли заради мен?
В този момент подът се наклони. Двигателите изпищяха. Евърнес издигна нос нагоре. Еверет полетя към отворената врата. Улови се за ръба на пулта и успя да се задържи. Скоковият пистолет се плъзна. Капитан Анастейзия се пресегна мълниеносно през инженерната секция и го улови с две ръце. Носът се издигна още по-нагоре. По пода се затъркаля лавина от зле закрепени предмети. Еверет видя как Сен с всички сили дърпа назад контролния лост. Корабът се тресеше. Всеки превключвател, всеки екран, всеки циферблат, всяко увеличително стъкло вибрираше. Уловен за пулта, Еверет на практика се бореше за живота си. През големия прозорец видя заснежения гръб на друг въздушен кораб. Запълваше цялото стъкло. Евърнес продължаваше да се издига, метър по метър, и опитваше да избегне кораба, който пресичаше пътя му. Разнесе се звук като от стоманените челюсти на вълка, изяждащ слънцето. Корабът трепереше с всяко свое парченце. След това Сен натисна лоста напред. Капитан Анастейзия с мъка и стъпка след стъпка се добра до интеркома.