— Какво беше това? — попита тя.
— Иберийски авиолинии 2202, Инфанта Изабела, по курса Мадрид — Лисабон — отговори Шарки. — Достатъчно близо, че да прочетем нашивките на Ел Капитано.
— Появи се отникъде — каза Сен. Лицето ѝ бе от бяло по-бяло, гласът — изтънял като зима.
Капитан Анастейзия щракна бутона на интеркома.
— Мистър Макхинлит, разбор на ситуацията?
На монитора Макхинлит вдигна примирително ръце.
— Аа, между семейство Бромли, шарпите, Множеството, Пясъците на Гудуин и Тайрон Тауър, какво са няколко сантиметра от руля? Ще го преживеем, ще продължим да летим.
— Капитане. — Главите на всички се обърнаха към комуникационната станция на Шарки. Никой не го беше чувал да се обръща към Анастейзия със званието ѝ. — Вече знаят, че сме тук. Иберийците са изпратили позивна за избегнат сблъсък.
Капитан Анастейзия се намръщи. Тя притисна ръце в стъклото и се вгледа в мъглата и снега.
— Още дори не сме преодолели Димния пръстен.
— Капитане, от Контрол на въздушното движение „Дънсфолд“ настояват да се идентифицираме и да заявим курса си.
— Игнорирайте ги, мистър Шарки. Поддържай скоростта и направлението, Сен. Щом вече знаят къде сме, няма смисъл да си проправяме път със затворени очи. Изведи ни от мъглата.
Сен се зае незабавно с управлението. Облаците и снегът около носа на Евърнес се разбиваха като вълни, докато корабът най-после не се изкачи в открито въздушно пространство. В източния край на света бе увиснала половин луна, а под нея мързеливо се носеше посребреното одеяло на облаците. Небето бе озарено от звезди, остри като върховете на копия. През сковаността, шока и чувството, че нищо около него не е реално, Еверет усети как небето го докосва, как го призовава. Най-древната загадка, чудото, на което плаваше цялата наука: звездите. Той отиде при прозореца. Въздушният кораб сякаш препускаше над безкрайния пейзаж от лунносребърни облаци. Той вдигна очи към съзвездията. Познаваше формите им, знаеше названията им; боговете, чудовищата и героите, които съхраняваха истини, по-големи и чутовни от всяка легенда. Светликът на луната огря лицето му. Осъзна, че капитан Анастейзия го гледа.
Шарки притисна слушалката към ухото си и вдигна ръка: Тишина на мостика.
— Прихващам радиокомуникация на честота две осем.
Нервни споглеждания.
— Какво е честота две осем? — шепнешком попита Еверет Сен.
— Военен канал — отговори тя.
— Е, след като са ни забелязали, нищо не ни пречи и ние да ги огледаме — каза капитан Анастейзия. — Широко радарно сканиране, мистър Шарки, но не се престаравайте. Да останем загадъчни още известно време.
Тя се приведе над един от мониторите. Увеличителното стъкло освети лицето ѝ в зелено. Като лицето на Теджендра, когато се бе вгледал в Инфундибулума, помисли си Еверет. В този момент той вдигна очи към небето и даде тържествено обещание: Ще го намеря. През всички равнини и всички светове — ще го намеря. Разполагам с Инфундибулума. Целостта е моя. А той е човекът, построил Портала на Хайзенберг. На който и свят да се намира, ако ресурсите и познанието са налични, може да построи друг. Не си ни победила, Шарлът Вилие.
— Капитан, мадам… — каза Еверет.
Капитан Анастейзия вдигна ръка: Тишина.
— Две точки на радарен контакт? — Тя се мръщеше към екрана.
— Принуден съм да се съглася, мадам — каза Шарки. — По курса ни. Малки, бързи и точно зад опашката ни.
— Най-добре мистър Макхинлит да се качи при нас — предложи капитан Анастейзия. — Службата му във Военновъздушния флот на Негово Величество ще му влезе в работа.
Незабавно се свързаха с Макхинлит.
— Макхинлит е служил във флота? — се поинтересува Еверет.
— Машинен инженер на Кралски дъб — отговори Сен.
Какво е Кралски дъб? — искаше да попита той, но вече знаеше, че въпросите нямат край, когато ставаше дума за въздушните кораби, обичаите и екипажите им.
На мостика Макхинлит изглеждаше толкова не на място, колкото на прасе звънче.
— Тъй вярно — каза той, като работеше с фината настройка на увеличителното стъкло и присвиваше очи срещу зеленикавото сияние. — Два военни катера, ясни като две и две. Няма как да ги объркаш.
— И преди сме надбягвали катери — припомни капитан Анастейзия.
— Надбягвали сме шлепове на Дойчер митниците по балтийската линия — каза Макхинлит. — Тези там са военен клас двайсет и две; най-пъргавите животинки от тази страна на Атлантика.