— По чие разпореждане?
Шарлът Вилие пристъпи между обектива и капитан Давънпорт. Усмихна се. Широкоъгълната камера правеше устните ѝ невъзможно широки, вампирски червени и хищни.
— По мое разпореждане. Здравейте, капитан Сикссмит. Еверет. Весела Коледа. Наистина бих препоръчала да се подчините на заповедите на капитан Давънпорт. Превозвате собственост на Множеството и в задълженията ми на специален пратеник влиза да го защитя с всички средства. Намирам се на борда на един от най-бързите и модерни военновъздушни съдове. Вие сте на борда на понесла поражения товарна баржа, която, откровено казано, е виждала и по-добри дни. Разполагам с два взвода кралски морски пехотинци. Вие разполагате със… е, виждаме с какво разполагате. Деца, капитан, деца. Направете разумния избор. Не е необходимо да ви причиняваме болка. О, да. В случай че в момента се заигравате с някоя теория за гениално хрумване в последния момент или за дръзко бягство, може би е най-добре да сканирате още веднъж с радара.
Шарлът Вилие се пресегна и изключи камерата.
— Пресвета Майко, Марийо и свети Пио — прошепна Шарки.
Екранът се озари от радарните показания: данните постъпваха от север и прорязваха пътя си в посока Норфолк, където отчитаха чудовищен контакт: въздушен кораб бегемот, ескортиран от още шест по-малки съда. Макхинлит качи увеличението до максимум, докато най-после успя да различи идентификационния номер на радарния контакт.
— КВВС 101 — прочете, като присви очи. — Той ще да е. Старото ми корито Кралски дъб. Трябва да са патрулирали по норвежкото крайбрежие, за да държат под око онези перфидни царисти.
— Какво е Кралски дъб? — попита Еверет.
Макхинлит завъртя месинговия тракбол, вграден в пулта на главния комптатор, и чукна няколко метални клавиша.
— Ето това.
Илюстрацията, която се появи на екрана, показваше въздушен кораб, увиснал в небето над могъщите кейове, пилони, шлюзове и канали на източните лондонски докове. В сравнение с него изглеждаха като градински езерца, а корабите, които разтоварваха на тях — като играчки с навита пружина, каквито ти подаряват за ваната, но се развалят след първата игра с тях. Еверет разбираше, че пред него стои чудовище. До него облаците изглеждаха малки. Това беше летящ град.
— Ако това на снимката е истинско, той… този кораб… трябва да е дълъг поне пет-шестстотин метра.
— Снимката не може да ти даде дори приблизителна представа. Две хиляди имперски фута, от носа до опашката — каза възгордяно Макхинлит. — И е истинска чест да служиш на всеки един от тях. А тези мънички петънца на радара до него, тези мънички бълхи? Това са корвети, всяка една с размерите на нашата торба въздух тук.
Трийсет витлови двигателя. Многоетажен команден мостик и летящи мостици. Оръдейни батареи и ракетни силози. От всяка страна по три крила, като на всяко от тях бяха прикачени летящи машини… самолети… на стартови релси, като накацали птеродактили, свили криле около стъклените си кабини, със сгънати пропелери.
— Тези изтребители ще ни догонят още преди да сме се добрали до дойчер въздушно пространство. Могат да ни прострелят направо в небето и няма как да направим абсолютно нищо по въпроса.
Еверет се намръщи. Високоскоростни катери, натоварени с морски пехотинци зад гърба му, най-мощният самолетоносач на Кралските военновъздушни сили и шест ескортиращи кораба с размерите на Евърнес, приближаващи от север. Цялата тази огнева сила. Можеха да направят Евърнес на пепел и да я духнат по вятъра. Но нещо не се връзваше.
— Капитан Анастейзия, може ли скоковия пистолет за малко?
Тя му го подаде с изпъната ръка. Стори му се все така омазнен, мръсен и грешен до самите си атоми, но го положи на инженерния пулт на Макхинлит и се вгледа в него. Вгледа се внимателно. Вгледа се отблизо. Продължително. Във всеки жлеб, резка и бразда. Контролите му бяха прости. Дясното колелце контролираше апертурата: когато го завъртя, малкият екран му показа ветрилообразно изображение, което се освети нагоре и настрани, за да онагледи ширината на ефекта. Другото колелце, изглежда, управляваше презареждането — колкото по-кратко, толкова по-малка широчина на ефекта. Опциите бяха множество бързи, малки изстрели или няколко големи, широкообхватни. Зарядната скала беше пълна догоре. Панелът в долната част на дръжката криеше продълговата акумулаторна батерия. Еверет я огледа, но не му говореше нищо. Плъзна я обратно в слота. Щракна с лекота. Около спусъка имаше предпазен пръстен; трябваше да натиснеш и завъртиш, за да приведеш пистолета в готовност за изстрел, при което спусъкът изскачаше и се осветяваше. Еверет бързо върна предпазителя в първоначалната му позиция. Портът за зареждане. Погледна пистолета още по-отблизо. Вътре имаше метални клеми. Много, много силно му напомняше за USB порт. Формата на гнездото и подредбата на контактните клеми бяха различни, но Еверет не се съмняваше, че ако помоли, Макхинлит лесно можеше да събере някакъв работещ USB кабел. Очевидно дизайнът на пистолета позволяваше оръжието да се свързва с изчислително устройство. Вътре имаше информация. Информация за какво?