Разпознати шарки, съвпадения, намерения, всичко започваше да си идва на мястото.
— Капитане… — каза той.
В този момент всички на мостика на Евърнес залегнаха, когато два малки, невероятно бързи обекта излетяха стремително изпод кила, изригнаха огън покрай прозореца и увиснаха в средата на въздуха пред кораба, като се удържаха на място върху трещящите си, гърмящи реактивни струи.
— Осветете ги, мистър Шарки — заповяда капитан Анастейзия.
Изпод големия прозорец блеснаха прожекторни лъчи и огряха висящите обекти. Бяха радиоуправляеми дронове, които поддържаха прецизна формация на около десет метра един до друг. Контролът бе съвършен; движеха се със съвсем същата скорост като Евърнес.
— Значи нашата малка лейди Вилие се е заела лично — обади се Макхинлит.
— Обяснете, моля, мистър Макхинлит.
— Едва ли сте виждали такива. Не са на стандартно въоръжение… все още. Знам какво са, защото в „Рицаря“ идва един стар, вечно накиснат флотски плъх. Ножици, капитане. Онова, което не можете да видите, е, че между тях има нановъглеродна нишка. Като онази, с която отворих заключената врата, но по-здрава. Мисля, че вече е ясно за какво говоря. Ще изрежат двигателите ни един по един, а после ще ни насекат като наденица.
— Капитане, ако може за момент — обади се Шарки.
— Говорете, мистър Шарки — разреши капитан Анастейзия. Ножиците удържаха позиция в пълен синхрон.
— Мадам, с ваше позволение, в стаята за инструктаж.
— Невъзможно, мистър Шарки.
— Онова, което трябва да ви кажа, не би следвало да е, да го наречем, обществено достояние.
— Не е възможно, мистър Шарки. За каквото и да става дума, казвайте сега и говорете бързо. Опциите ни се изчерпват.
— Много добре, мадам. — Шарки обърна креслото си в центъра на командния мостик. — Предоставих ви възможност… и всички могат да свидетелстват за това. Дайте им го. Момчето. Дайте го на Вилие. Може да вземе когато си поиска онази комптаторна джаджа, която той постоянно разнася наоколо. Не сме в позиция да ѝ попречим. Дайте ѝ онова, което иска. По този начин може и да успеем да спасим кораба. Може и да продължим да летим по търговските маршрути както досега. Може да бъдем нещо повече от бунтовници, ренегати и презрени престъпници. Може и да живеем живот, който ще е малко по-добър от това да ни преследват като крадливи свраки до края на дните ни. Дайте ѝ момчето, капитане. Спасете кораба. — Шарки погледна всеки един от тях право в очите. Погледът на Еверет бе замръзнал. — Аз ще се свържа с тях.
Сен прескочи пулта си, грабна една отвертка от инженерната секция и за две секунди беше притиснала върха ѝ в ъгълчето на окото на Шарки. Ръцете му замръзнаха над дръжките на пушките.
— Никога, съвсем никога никога не повтаряй тези думи — каза тя, а гласът ѝ бе студен като зима. Тя се надвеси над него достатъчно близо, че да го целуне. — Никога, съвсем никога никога няма да го направиш. Никога, съвсем никога никога не си го и помисляй, мръсен, лош безвернико. Това е Евърнес. Това сме ние. Всички ние. Ние сме семейство. Еверет е семейство. Семейството е единственото, което имаме.
— Сен, върни се на поста си! — прогърмя гласът на капитан Анастейзия. Сен бавно оттегли отвертката от окото на Шарки, но без да откъсва поглед от него. — Мис Сикссмит, обратно на работното ви място! Без промени в скоростта, посоката и височината. Мистър Шарки, поддържайте радиомълчание.
— От Кралски дъб излетяха изтребители — съобщи Макхинлит, все така приведен над радарния екран.
— Защо? — извика Еверет. Всички разпокъсани, разпилени, хаотични мисли, съмнения и подозрения се бяха обединили в едно, в разбиране. — Защо? Все още имаме скоковия пистолет. Мога да изпратя Инфундибулума в която и да е случайна вселена. Ако Шарлът Вилие ме атакува, ще изгуби. Така че защо ни заплашва? Освен… освен ако не смята, че няма да го направя. Защо би си го помислила? Защото знае нещо и си мисли, че аз също го знам. Нещо, което прави Инфундибулума също толкова ценен за мен, колкото и за нея. Кое е то?