— Външната карта.
Лиа-Лиан-Лиона плъзна по масата прозрачна пластмасова кутия с компактдиск:
— Копирахме от картата всичко, което ни трябваше. Разгледахме внимателно снимките ти с помощта на софтуера за увеличение на изображения, с който разполагаме. Искаш ли да видиш разпечатката? — Тя сложи куфарчето си на кухненската маса, като преди това размести каничката за кафе и кутията с мляко, за да направи място. После извади голяма, лъскава снимка с висока резолюция на регистрационния номер: — Пуснахме номера за проверка. Автомобилът е собственост на мистър Пол Стефанидис от община Хаунзлоу. Внася кипърски стоки за ресторанти и денонощни магазини.
— Е, и?
— Слабо вероятно е баща ти да е бил отвлечен от доставчик на бакалски стоки от източния средиземноморски район.
— Може регистрационният номер да е бил фалшив. Такива неща не са невъзможни.
— Еверет, това е колата на мистър Стефанидис. Притежава ауди. В посочения от теб час е карал по „Мол“… снимал си неговата кола. Тъкмо е отивал на вечеря в Кипърския бизнес форум.
— Какво искате да кажете? Че си измислям?
Препечените филийки излязоха пружиниращо. При внезапния звук всички подскочиха стреснато. Лора грабна двете парчета хляб и ги сложи в чиния, след което я остави пред детектив-сержант Милиган.
— А, чудесно. Да ви се намира масло? Знам, че не е полезно, но маргаринът винаги ми се е струвал прекалено химически на вкус.
— В този дом се храним с полиненаситени мазнини — каза Лора.
Милиган забързано си намаза маргарин от току-що отворената кутия срещу чинията си.
Лиа-Лиан-Лиона извади още една лъскава фотография, постави я в средата на масата и я завъртя срещу Еверет. Беше финалната му снимка на задното стъкло и показваше трите силуета. Вратовете на трима души, до един тъмнокоси. Гърбовете на тримата, до един облечени с тъмни дрехи.
— Нещо не е наред — каза Еверет. — Баща ми носеше велосипедисткия си екип. Беше облечен в яркожълто отразително шушляково яке.
— Ами, Еверет, непрекъснато работим с фотографии, заснети от граждани. Често пъти са правени набързо, с мобилни телефони, при всякакви метеорологични условия и осветени по различен начин. Хората нямат време да използват приближение, какво остава да хванат напълно в кадър онова, което снимат. Ще се изненадаш, ако ти кажа какво си мислят понякога, че са снимали, а в действителност, след като направим експертната оценка, изобщо не съществува.
— Променили сте снимката.
— Каква е разделителната способност на камерата ти, Еверет?
— Четири мегапиксела. Има четирикратно увеличение.
— И използваше приближение.
— Разбира се, че използвах приближение.
— И валеше.
— Да. Е, и?
Лиа-Лиан-Лиона посочи петънце с формата на сълза в десния край на снимката. Дъното на капката приличаше на златиста дъга.
— Това е дъждовна капка на обектива.
— Валеше, вече ви го казах. — Знаеше накъде бие тя. Ситуацията ставаше безизходна. Беше в ръцете им, на кухненската маса, пред собствените му майка и по-малка сестра. Щяха да разнищят снимката пиксел по пиксел.
— В какъв цвят са уличните лампи, Еверет?
— Жълт. Натриеви газоразрядни крушки.
— Следователно е възможно друга капка на обектива, но насложена върху фигурата в средата на седалката, да е уловила уличната светлина и заради нея фигурата да ти се е сторила жълта.
— Променили сте снимката.
— Ето го оригинала. — Жената приплъзна изображението на място редом с предишната фотография. Беше увеличено, достатъчно, че да покаже зрънцето на пиксела. Ето го и него, с размерите на палеца му, пред очите му, капка, сълза, разтечен дъжд точно над Теджендра, седнал на задната седалка, размазвайки образа, изпълвайки го с дифракция от жълтото улично осветление. Не се случи така. Не това видях, помисли си Еверет. И него сте променили.
— Не си измислям. Защо ми е да си измислям? Защо ми е да снимам случайна кола на напълно непознат човек?
— Моля за извинение, мисис Брейдън, но проблемите в семейството понякога ни карат да вършим странни неща — каза Милиган. По мустака му имаше трохи от изядената филийка.
— Мис Брейдън — отвърна сковано Лора. Беше бясна, беше унижена; полицаите бяха нарекли сина ѝ лъжец и фантазьор на собствената ѝ кухненска маса и освен това я бяха заварили облечена в размъкнати домашни дрехи, по жилетка, докато собствената ѝ дъщеря имаше около устата си „Коко Попс“. — И не сме проблемно семейство.
— Е, радвам се, че го изяснихме. — Лиа-Лиан-Лиона събра със замах снимките обратно в куфарчето си. — Но искаме да те уверим, Еверет, че случаят с баща ти все още е класифициран в графата „Изчезнали“ и че ще продължим разследването.