Тя се изправи. Мустака Милиган забързано изостави втората филийка.
— Благодаря за филийките и кафето — рече той. — Най-важното хранене за деня е закуската.
Лора ги изпрати. Вече се беше развиделило и Еверет проследи как се отдалечават с шкодата. Ченгета в кола на разумна цена. Докато Лора беше на вратата, той взе картата за външната памет, качи се в стаята си и я пъхна в Доктор Квантум.
— Еверет. — Гласът ѝ откъм коридора беше напрегнат и ядосан.
— След минутка.
— Не след минутка. Веднага.
— Правя нещо.
Той отвори изображението върху чипа за памет, който полицията му беше върнала, а след това и изображението, което бе адресирал сам до себе си, докато чакаше в полицейското управление.
— Не ме интересува какво си мислиш, че правиш. Искам да поговорим.
— Правя нещо!
Той премести изображенията едно до друго и нагласи размерите, така че да съвпаднат идеално.
— Трябва да поговорим, Еверет. Вий-Ар е страшно разстроена. — Когато майка му беше много, много ядосана, тонът на гласа ѝ спадаше и започваше да звучи като Опра Уинфри. Класика при пасивно-агресивното поведение, бяха казали в РазведениТатковци.com. — Еверет, току-що двама полицаи бяха в кухнята ми, за да си поискат препечени филийки с масло и да ни нарекат проблемно семейство. Ще ми обясни ли някой най-после какво става?
Еверет увеличи размерите на фотографиите с палци и показалци. Тапити-тап-тап. Скръц-подскръц. Шумната дъска на стъпало номер четири. Майка му вече се качваше по стълбището.
— Еверет…
Ето. Ето. Пресрещна майка си на площадката. Вдигна Доктор Квантум пред нея:
— Не съм лъжец.
— Еверет…
— Снимах каквото съм снимал. Ето. Виж. Изпратих си копие на снимката, преди да дам чипа на полицията. Това е оригиналът. На него няма дъждовна капка. Това е гърбът на татко, това е главата на тате. Те са сложили капката.
— Какво говориш, Еверет? Не знаеш какво говориш.
— Полицаите излъгаха, мамо. Излъгаха за фотографията. Вероятно излъгаха и за Мистър Кипърски Бакалин. Седнаха на масата ни и излъгаха, а опитаха да ти внушат, че лъжецът съм аз.
Лора вдигна ръце към устата си. После седна на най-горното стъпало и се облегна на парапета.
— Божичко, не мога да се справя с всичко това.
Еверет се настани на килима. И той се облегна на парапета. Чувстваше се така, сякаш дъното на сърцето му се бе разтворило и всичко от него, сигурността, доверието, радостта и стабилността, се е изсипало в обширния залив на съмнението. Дори филийките, маргаринът и сутрешните радиопредавания на закуска бяха омърсени.
— Дай да видя. — Еверет ѝ подаде Доктор Квантум. Тя проследи детайлите по фотографиите с върховете на пръстите си. — Защо?
— Не зная.
Беше безсмислен отговор. Не беше отговор. Въпросът не беше защо. Въпросът беше какво. Какво щеше да се случи оттук нататък? Еверет бе размислял над този въпрос, за да достигне до ужасни заключения. Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган можеше и да не знаят какво се е случило с Теджендра — може би дори вярваха на онова, което им беше казано да поднесат на семейство Синг на собствената им маса по време на закуска, — но хората, заповядали онази дъждовна капка да бъде добавена на снимката на Еверет, знаеха. Хората, които можеха да си правят каквото искат с полицията, знаеха. Хора, на които им беше известно, че когато Теджендра се върне, лъжата им ще гръмне до небето. Следователно хора, които знаеха, че Теджендра не може да ги изложи на показ по този начин. Хора, които знаеха, че Теджендра не може да се върне. При всяко едно придобито разбиране Еверет усещаше как се издига съвсем лекичко, как вижда малко по-надалеч. Само ако можеше понякога да не вижда всички взаимовръзки. Само ако можеше да престане да мисли. Като виждаше тези взаимовръзки, никога нямаше да успее да престане да мисли. Тъкмо това го правеше Еверет Синг. Хората, които можеха да нареждат на полицията да говори лъжи, хората, заради които бе изчезнал Теджендра, те не го знаеха. Тяхна грешка.
— Ще го намеря.
— Еверет, миличък, не.
— Ще го намеря.
— Еверет, не можеш да го направиш.
— Ще го намеря, и още как!
Виктъри-Роуз беше слязла от столчето си и бе успяла да открие пътя до основата на стълбището. Мама и Евт, както наричаше по-големия си брат, бяха заедно горе на площадката. При високия тон на Еверет тя заплака.
— Роузи, миличка, идвам. — Шепотът на Лора към Еверет беше нисък, но всяка нейна дума се чуваше ясно: — Забранявам ти. Разбираш ли ме? Забранявам ти да го правиш. Това не е игра. Изчезнал е, и не зная къде, нито защо е изчезнал, и не зная какво ще се случи сега, нито ми е известно каквото и да е друго, освен че съм много, много изплашена, толкова изплашена, че ако се замесиш, ако започнеш да задаваш прекалено много въпроси, че ако кажеш на неправилните хора, че лъжат, ти също ще изчезнеш.