— Просто ще трябва да измисля какви нови лъжи да ѝ наговоря.
Надеждата му, че изчезването на Теджендра може да остане в тайна от държавното училище „Борн Грийн“, се бе оказала неоправдана. Фейсбук, Туитър, текстови съобщения; всички бяха научили още преди Еверет да се повлече същата сутрин по Кучешката наслада. Учениците от десети клас не си бяха позволили да го подкачат и да се шегуват с него, да измислят смешки, че баща му е избягал с друга жена или с друг мъж. Еверет никога нямаше да стане част от готините деца, от спортистите или племената на аутсайдерите, но всички бяха забелязали мрачния гняв, който можеше да избухне от него, ако бъде провокиран. Не го посрещаха с отворени обятия, но го уважаваха. Никой не тормозеше Еверет Синг просто така.
Телефонът му сигнализира за получено текстово съобщение точно когато завиваше от Кучешката наслада и поемаше по извитата алея в гробищния парк. МУЗ ЕСТ ИСТ. ЩОМ МОЖЕШ. Той затича. Дъждът се стичаше от лицата на викторианските надгробни плочи.
Наречете го автоматично разпознаване на образи. Наречете го инстинкт на вратаря. Наречете го странно квантово нещо. Наречете го предусещане за реното „Меган“ — начина, по който се появи и тръгна по-бавно нагоре по Ректъри Роуд; начина, по който жената зад волана и мъжът до нея бяха малко по-добре облечени, седяха малко по-изправени; начина, по който и двамата го погледнаха за част от секундата по-дълго, докато отминаваха него и спирката на автобус №73. Наречете го навика да се оглеждаш за съмнителни коли. Реното зави по „Гибсън Гардънс“. Еверет продължи да го наблюдава. Затаи дъх, когато предницата на колата се подаде иззад един микробус, паркиран на двойната жълта линия на ъгъла. Беше завила на страничната уличка. Колата тръгна по Нортуолд Роуд. Нямаше грешка. Търсеше него. Не се притесняваха да действат пред очите на всички. Реното се намираше в потока от бавен трафик. Спря на светофара, докато едно момиче се опитваше да преведе десет малки кученца на десет различни по дължина каишки през Нортуолд Роуд до зеленото пространство на малкия парк от другата страна. Еверет не изпускаше реното с крайчето на окото си. Мъжът на седалката до шофьора беше скинхед с изострени скули. Костюмът не му стоеше добре. Жената беше младолика, но със стари, тъмни очи. По раменете ѝ се сипеха руси къдрици. Приличаше на рокзвезда. Носеше ръкавици, с които потупваше по волана, докато изчакваше момичето в дъждобран с логото на Хотел за кучета „Малки немилници“ да разплете тичащите във всички посоки животни. Светофарът превключи. Реното продължи плавно нататък. Къде беше този автобус? №73 винаги закъсняваше по това време на следобеда. Шофьорът просто си седеше на крайната спирка и се забавляваше със судоку. Еверет го виждаше съвсем ясно през малкия триъгълник открито пространство на парка Стоук Нюингтън Комън.
— Хайде най-после де — промърмори жената с карибски черти под навеса на спирката с десетина оранжеви торби с марката на „Сейнсбъри“, струпани около глезените ѝ. От другата страна на парка шофьорът сгъна вестника си. Автобусът се включи в движението. Преодоля ъгъла на Стоук Нюингтън Комън и пое по Нортуолд Роуд. Но ето че се зададе и реното. Русата Рокзвезда го видя, но точно тогава един фолксваген забеляза място за паркиране, спря рязко и даде сигнал. Непрестанното автомобилно движение в насрещното по Ректъри Роуд улови реното в капан. №73 зави и влезе в спирката. Еверет се хвърли напред и си проправи път преди Дамата с Прекалено Много Пазарски Торби.
— ’Звинете, ’звинете — пелтечеше той, докато опитваше да се добере до задната седалка.
Спрелият автобус задържа движението и отвори пролука пред себе си. Реното зави в пролуката и задмина фолксвагена. Еверет се присви ниско в седалката. Зърна как Русата Рокзвезда оглежда автобуса. След това бяха отминали, а автобусът излезе от спирката. Момчето се завъртя на задната седалка, за да погледне през зацапаното от дъжда стъкло. Реното беше спряло в средата на пътя и правеше обратна маневра. Автомобилите надуха клаксоните; шофьори от бели микробуси започнаха да се подават през прозорците, да викат нещо и да размахат юмрук.
Реното не се отдели от №73 по цялата Албиън Роуд и дългата Есекс Роуд. Спиране, тръгване, тръгване, спиране. Врати отворени, врати затворени. Клаксони и звънци, и сигнализация и съобщения с машинен глас. Качващи се пътници, слизащи пътници. На зигзаг през Северозападен Лондон: и ето го и него, реното, понякога на четири, понякога на две коли по-назад, понякога залепено съвсем за стоповете на автобуса. Няколко пъти Еверет забеляза, че реното ги изпреварва. Но само миг по-късно изтръпваше, сякаш връх на острие е опряно на врата му, и виждаше, че Русата Рокзвезда отново е зад него. Можеха да следват автобуса от улица на улица, от спирка на спирка просто като изтеглят картата на маршрута му. Наблюдаваха и внимаваха на коя спирка ще слезе Еверет.