Ресторантът не беше зле. Беше придружавал Теджендра и Колет достатъчно пъти, че да научи добре правилата за добро суши: Правило 1: никакви конвейерни ленти. Изглеждат интересно, но човек никога не може да бъде сигурен колко дълго са били на въртележката малките пластмасови балончета. Правило 2: риба в уасаби/соя. Никога ориз.
— Малко е близичко до колегите ми от службата, Еверет.
По времето, когато успяха да спрат такси, вече бяха подгизнали от дъжда. Ресторантът се намираше на две крачки от Тотнъм Корт Роуд, малък, затоплен, управляван семейно, с уединени сепарета, където посетителите можеха да разговарят спокойно. Мениджърът накара Еверет да си събуе бутонките на вратата. Сега момчето седеше със скръстени крака на постелката татами и позволяваше на пластовете дрехи по него постепенно да изсъхват.
— Добре, дай да видя.
Еверет отвори приложението Инфундибулум и подаде Доктор Квантум на Колет. Сепарето беше тихо и слабо осветено и сиянието от подвижните воали светлина огряваха лицето ѝ.
— Е, разполагам ли с нещо?
— Разполагаш с повече от нещо. — Колет остави таблета на ниската маса. — Разполагаш с всичко.
Сушито им пристига. Беше добре оформено, оризът — лъскав, рибата — ярка и твърда. Добро суши. Еверет смеси соев и уасаби сос с клечките си. Котката манеки неко помахваше с лява лапа от нишата си в стената. Дясна — за да привлича пари, лява — за да привлича клиенти.
— Твоят баща, аз, Пол… всички сме част от дългосрочен, високобюджетен проект в търсене на експериментални доказателства за съществуването на паралелни вселени — каза Колет.
— Чувал съм всичко по този въпрос. — Еверет си гребна от соса с парченце морски костур.
— Не си чувал всичко, Еверет.
Еверет настръхна. Всеки, всеки, всеки се чувстваше в правото си да го информира какво мнение има за него. Ами мнението на Еверет?
— Татко ми обясни теорията. Мога да решавам уравненията за квантови полета по-добре и от учителя ни по физика. Всъщност според мен учителят ми дори не е чувал за уравнения за квантово поле.
— Зная, че можеш, Еверет. Вероятно можеш да решаваш тези уравнения по-добре и от мен, но не чу какво ти казах. Казах: експериментални доказателства.
— Опитен резултат?
— Физически резултат. Да. Разполагаш с него, в този таблет.
Еверет беше шаолински майстор с клечките за хранене. Можеше да яде с тях сурови морски водорасли, дори хлъзгава юфка. Той никога не изпускаше храната си. Сега я изпусна. Клечките се кръстосаха; малкият оризов цилиндър падна в чинията.
— Имаш на разположение телефонен указател на мултивселената. Не знаех, че баща ти му е дал име. Инфундибулум. Това са местонахожденията на познати паралелни вселени. Не на всички. Няма как да побереш на този компютър всички, които сме открили до този момент.
— Колко сте открили?
— Десет на осемдесета.
Еверет беше запознат с математическите означения. Приятелите му, които ги биваше с хардуера, бяха разширили вградената памет на Доктор Квантум до един терабайт. Това бяха десет на дванайсета степен байта информация. Като число, взето от царството на компютрите и информацията, се изписваше като единица с дванайсет нули. Хиляда милиарда. Число, което човек можеше някак да си помисли. Десет на осемдесета степен, или единица, следвана от осемдесет нули, беше число отвъд представимото. Нямаше да ти стигнат милионите милиарди трилиони. Еверет почувства празнота в стомаха си; главата му се замая; отново пропадаше в безкрайното разгръщане на Множеството на Манделброт. Големи, вълнуващи, ужасяващи числа.
— Баща ми е открил всичко това?
— Баща ти работи върху този проект от доста по-дълго, отколкото си мислиш.
Еверет помнеше онова лято. Изглеждаше толкова назад в миналото от разстоянието на тъмния, студен край на годината. Като друг свят. Училищните ваканции и университетските почивни дни съвпадаха относително добре. Споразумението на Теджендра с майка му означаваше, че Еверет можеше да прекарва по цели седмици в новия апартамент на баща си в Кентиш Таун. Вечерно време се разхождаха в парка Хампстед Хийт до района на Парламент Хил и оттам, сред любителите на хвърчила и тичащите за здраве, гледаха към Лондон и на Еверет се струваше, че Теджендра вижда друг свят, извънземен свят, изпаднал от друга вселена. Докато се разхождаха из потъналите в здрач улици, баща му не спираше да говори, а думите кипяха от него, търкаляха се една след друга. Говореше за други светове, толкова близки до теб, колкото въздухът в белите ти дробове, но по-далеч от най-далечната звезда. Светове, толкова подобни на този, че Теджендра и Еверет Синг вървяха през предградието Хайгейт само една идея по-различни по такъв начин, че в тази къща живееше Ръсел Бранд, а не Рики Жерве; някои светове пък — толкова противоположни, че животът, Земята, звездите, дори материята никога не се бяха формирали. Баща му говореше така убедително, че караше Еверет да се обръща, сигурен, че успява да чуе как друг Еверет шепне името му.