— Изпратили са го от другата страна — каза Райън. — Там. Където и да е това там.
— Спри на този кадър — нареди Еверет. Камерата беше оставена и забравена, снимаща безцелно един от компютърните екрани. Райън се оказа достатъчно бърз с мишката. — Виж прозореца. — Еверет почука монитора. — Виж какво има на него. — На пръв поглед приличаше на обикновена сателитна снимка в „Гугъл Ърт“; континентална Европа, Скандинавският полуостров, издатината на Франция, изолираният квадрат на Португалия и Испания. — Това е Ирландия, но къде е Британия?
Виждаха се Дания и Холандия; а там в Атлантическия океан беше Ирландия. Между тях се простираха открити води. На хиляда мили южно лежеше Британия, на сто километра от бреговете на Португалия и Мароко, закотвена в устието на Средиземноморието.
— И това е Англия? — каза Райън.
Да, и преди малко видяхме столицата ѝ, помисли си Еверет. И от тези кадри — определено заснети от дрона, който бяха видели да се връща от паралелната Земя, но пък така внимателно монтирани преди сцената със завръщането му и, о, така небрежно оставената камера, която случайно бе продължила да снима, по напълно случаен начин насочена към компютърния екран — Еверет можеше да отгатне в основни линии същината на историческото минало. Римляните се бяха появили на този остров на границата на познатия свят. Бяха го покорили; бяха наложили езика и културата си; бяха си тръгнали. После се бяха появили маврите, армиите на исляма, които пък бяха останали и изградили могъща страна и крепка цивилизация. Англия не беше възникнала. Гласът от радиовръзката беше казал Ал Бурак. Това ли беше другото име на тази друга Британия? От небрежния видеомонтаж и още по-небрежно оставената камера Еверет можеше да отгатне и друго: кой беше снимал и защо.
— Какъв е таймкодът?
— Нула пет дванайсет; 14:32.
Преди единайсет дни. Десет дни преди да отвлекат Теджендра от „Мол“. Баща му бе искал Еверет да види кадрите по същия начин, както бе искал да му предаде Инфундибулума. Беше подготвил внимателно наследството си за него със съзнанието, че е в опасност.
Последният клип. Еверет го щракна. Камерата се завъртя и веднага се задържа надолу, насочена към лъсната официална обувка с връзки. Обувката беше развързана. В кадър се появиха ръце, които стегнаха връзките на фльонга. Кафяви, елегантни ръце с бял белег, минаващ през втората става на кутрето на дясната ръка. Клипът свърши.
— Какво?! — обади се Райън. — Пусни го пак. — Еверет отново щракна видеото. — Пич, който си връзва връзките.
Само дето не е пич, помисли си Еверет. Този белег ми е познат. Беше причинен от електрически нож за обезкостяване преди три фестивала Дивали, макар че мъжът, който го носи, разказва на хората, че е от лазер, защото звучи по-яко. Този белег, тези дълги кафяви ръце, тези добре поддържани обувки принадлежат на баща ми. Но защо бяха снимани в последния клип? Защо изобщо беше включен този клип? Пич, който си връзва обувките.
Внезапно отворената врата, триъгълникът светлина, който проряза осветената от екрана стая, накараха Еверет и Райън да подскочат.
— Две гузни съвести, без съмнение — рече майката на Райън. — Какво гледате там? Райън, ако отново си успял да преодолееш онези софтуерни защити за безопасност, това е, повече никакви интернети! Приключихте ли с чиниите и чашите? Ще ги хвърля в съдомиялната за през нощта. В тази стая съм намирала чаши с по един пръст плесен на дъното, Райън Спинети!
Те ѝ подадоха мълчаливо приборите и посудата. Когато вратата отново се затвори, си поеха дъх.
— Съвсем реално е — каза Райън.
— От най-реалните — допълни Еверет.
9.
Еверет се обади от старата телефонна кабинка в края на улицата на Райън. Вече нямаше доверие на собствения си телефон. Светът бе пълен със слушатели. Имаше наблюдатели зад всяка врата и стена, във всяка кола. Екранът на уличния телефон беше омазан с нещо лепкаво, а кабинката миришеше на урина и още някаква субстанция, която не успяваше да идентифицира.
— Колет, изгледах ги. — Не спомена Райън. По-просто беше да не го прави. И бездруго лъжите вече се трупаха. — Трябва да се срещнем.
Пиацата на Ковънт Гардън беше сива и подгизнала от дъжда, а поривите на вятъра опитваха да преобърнат всеки чадър, но бе открита и дори в противна сутрин като тази из нея имаше хора. Дъждът бе прогонил уличните артисти от площада, но лондонските купувачи бяха по-издръжливи. Свиваха се под чадърите си, нахлузваха качулки, вдигаха яки, претичваха през дъжда, без да изпускат от ръце дръжки на чадъри и хартиени пазарски торби в коледни цветове. Коледа. Видях друг Лондон, където никога не вали така, където няма разкъсана коледна украса и отскачане в последния момент до магазините, помисли си Еверет, загледан през пиацата към две жени, скрити на сухо и безопасност в кафене „Коста“, където посръбваха от чашите си с капучино. И вас ли ви има в онзи друг свят? Излизате ли на кафе, приятелки ли сте, какъв живот водите? Той духна през пяната на собственото си капучино, седнал на масата под стъкления покрив на Маркет Хол.