Някакъв влак се изтърколи и премина с рев над главата му. По цяла нощ ли се движеха? Можеше ли просто да си купи билет до следващата спирка и да се вози отново и отново, да се унесе в сън от тракането на релсите и блъскането на вагоните. У дома Еверет се беше возил на нощни влакове. Не очакваше да бъдат по-малко страшни и в този Лондон. Вдигна очи към меките силуети зад замъглените прозорци. Хората се прибираха вкъщи. Вкъщи, в Барнет и Ърлсфийлд, Хароу и Уийлдстън, Хакни и Стоук Нюингтън. Идеята го обзе така внезапно и непоклатимо, че беше болезнено. Иди там. Това е територия, която познаваш. Уличните имена може да са различни, но географията, през която са прокарани, е същата. Може да има Роудинг Роуд №43. Може в задния двор на №27 да има лятна къща, от която ще се получи зимна спалня за един междувселенски пътешественик. Може да има алея „Кучешка наслада“ и частни парцели в края ѝ, парцели с градински навеси, кресла и дивани и всички онези неща, които собствениците на частни имоти донасят, за да заприлича градината им на всекидневна. Ако пък няма нищо такова, може дори да има викторианско гробище с малък параклис в средата. Мъртвите не притесняваха Еверет. Спяха дълбоко и непробудно и никога не хъркаха. Премина още един влак, упътен към предградията. Еверет тръгна целенасочено през дъжда от меко сини искри, право към червения неонов знак с кръг и V на лондонските надземни железници. Вятърът на един друг Лондон въртеше около него вестници като литнали птици.
15.
Момичето се качи на „Свети Павел“. Еверет нямаше да я забележи, ако веднага след като бе влязла във вагона, не се приближи и не седна точно срещу него. Нямаше нужда да го прави. Вагонът беше почти празен. Еверет тъкмо проверяваше картата на Доктор Квантум. Той пъхна възможно най-дискретно таблета в раницата си. Чуха се предупредителни сигнали, вратите се затвориха, влакът ускори с писък на колелата си по надземната линия, която заобикаляше обляната в светлина маса на голямата катедрала и нейния купол. Еверет почувства внезапно сковаване от носталгията по дома. „Свети Павел“ — идентична до последната подробност с катедралата, която познаваше — приличаше на частица от неговия свят, която просто се бе появила в този.
— Какво се пулиш?
Лицето на Еверет почервеня. Момичето си бе помислило, че гледа нея.
— Просто „Свети Павел“.
— Не си ли я виждал досега?
— Ами, да, разбира се… Но наистина гледах катедралата, не теб.
— Значи аз не си струвам пуленето?
Струваше си — Еверет бе длъжен да го признае. Момичето беше изключително. Изключителни бяха дрехите ѝ: клин, напъхан в боти със заострен връх, военна куртка, навлечена върху тениска, прерязана на височината на пъпа. Изключителна беше косата ѝ: голяма афроприческа в чисто бяло. Изключително беше лицето ѝ: Еверет никога не бе виждал по-бледа кожа, по-арктически сини очи. Изглеждаше като скулптура от лед.