— Съжалявам, ако си останала с впечатлението, че те зяпам.
— Без значение за мен.
Момичето се извърна от него, вдигна яката на куртката си и потъна в седалката. Извади тесте карти от чантата, която носеше през рамо, и започна да ги брои една по една, като помръдваше безмълвно с устни. Във вагона беше топло и това, заедно с непрестанния ритъм на тракащите релси, унесе Еверет в полухипнотичния транс на нощното пътуване с влак. Стреснато се изтръгна от съня, за да установи, че момичето отново отделя очи от него. Тя започна да реди внимателно картите върху не чак дотам чистата тапицерия. Изключителни бяха и картите. Бяха илюстрирани като карти таро, но символите и персонажите върху тях бяха непознати на Еверет. Готи Ема, Пчелата майка на емо-момичетата в академията „Борн Грийн“, разнасяше навсякъде със себе си тесте карти таро и се преструваше, че разчита в тях любовни авантюри или че изпраща проклятия на хората, които злословеха по неин адрес във Фейсбук. На нейните карти имаше обесени хора, папи и шутове с кучета в краката им. Тестето пред него съдържаше различна зоологическа градина. Имаше тенекиен човек, човек с трико на акробат на едноколка, който жонглираше с планети. Имаше бог с четири лица и жена с меч във всяка от ръцете си с корона от слънце. Змия, увита във формата на осмица — или символ за безкрайност, — с опашка в устата. Старец на патерици пред врата, която водеше към мрака. Ръка, която се протягаше от бурно море. Момичето си мърмореше, докато внимателно подреждаше всяка карта на мястото ѝ. Къща с крака в центъра на кръста от карти; колесница, теглена от лебеди, разположени под прави ъгли спрямо нея.
— Пак го правиш.
Еверет подскочи.
— Какво?
— Пуленето.
— Съжалявам. Ами просто… аз… не съм виждал такива карти досега.
— Разбира се, че не си. Никой не е. Тези карти тук са лично мои. Персонално персонализирани. Съвсем уникални. Единственото таро „Евърнес“.
— Какво правиш?
— Гледай го него. Не само се пули, ами си пъха и гагата. Щом питаш, гледам. По малко напред, по малко назад, по малко настрани.
— Нещо като предсказания?
Очите на момичето се разшириха обидено. Еверет никога не беше виждал толкова бледи очи. Бяха като остри парченца лед.
— Не е като предсказания. Изобщо. Както казах, гледам. Виждам как нещата са наистина, наистина в дълбочината си, под всичко и всичко. — Тя се усмихна. Това я преобрази. Превърна я в друг човек. — Искаш ли да ти покажа? — Тя събра картите и прекоси вагона, за да седне при Еверет. Размеси тлъстото тесте. Умееше всички номера и трикове. Баба Аджит също го умееше. Беше дяволски добра на джин руми. Момичето протегна тестето в дланта си. — Удари три пъти.
— Без магически думички? — попита Еверет.
— Това не е магия. — Тя вдигна тестето на нивото на очите си. — А сега цепи.
Еверет разцепи картите на три. Сложи горната част в средата, средната най-отдолу и долната най-отгоре.
— Вземи първите три карти и ги подреди една до друга.
Еверет ги обърна една по една. Мъж с копие, обгърнат в пламък. Две летящи фигури, които унищожаваха житно поле. Небостъргач с око на върха си. Момичето поклати глава наляво-надясно в жест, толкова наподобяващ пенджабския за почти да, че Еверет почти се разсмя. Почти. Ледената сериозност на момичето го плашеше.
— Зад теб, под теб, пред теб — каза тя. — А сега: следващите три.
Човек, който теглеше каручка с магаре в нея. Борещ се мъж, погребан в скали. Две сестри, чиито езици бяха свързани с верига. Докато обръщаше последната карта, очите на момичето се разшириха. Чу се тихо възклицание. Тя се приведе, все така внимателно вгледана в картите. Еверет я последва разтревожен и в същия миг почувства възможно най-лекото подръпване на презрамката на раницата, която беше промушил през крака си. Хвърли се напред точно навреме, за да попречи на Доктор Квантум да изчезне под военната куртка на момичето. Тя прегърна компютъра.
— Ще се разкрещя, че ми посягаш.
Еверет събра картите с едно движение, отвори вентилационния прозорец и ги протегна във въздушната струя. Момичето изписка:
— Не!
— Върни ми го — нареди Еверет.
— Но аз го искам. Бона е. Дай ми го.
— Остави го обратно.
Момичето прегърна таблета още по-здраво.
— Ама аз го харесвам. Ще се грижа за него. Откъде се включва? — Тя започна да преобръща Доктор Квантум в ръце. — О! Фантабулоза бона! Няма увеличително стъкло и виж само колко е тънко. Не е от нашия свят.