Влакът спря със скърцане на ослепително осветена гара, построена във вътрешността на жилищната сграда. И от двете страни на релсите се издигаха, етаж след етаж, балкони от ковано желязо, по цялото стръмно като скала протежение на фасадата. Каньонът от тухли беше кръстосан от кабели и простори. Високо горе под прав ъгъл преминаваше друга железопътна линия. Над нея пък се виждаше армиран стъклен свод. От височините се спускаха гълъби, пляскаха с криле и прелитаха над перона. Отваряха се врати. Слизаха пътници. Никой не се качваше. Еверет и момичето бяха единствените във вагона. Пропищяха предупредителни сигнали; вратите се затвориха.
— Следваща спирка: Хакни Грейт Порт, Еверет Синг…
— Трябва да отседна някъде — каза бързо Еверет, докато влакът потегляше от гарата.
— Разбира се, че трябва, оми. Защо веднага не каза? Нали разбираш, може и да се опитах да ти задигна играчката, но поне бях откровена по въпроса. На мен можеш да имаш доверие, Еверет Синг.
Еверет можеше да поспори с тази логика, но мястото, където да отседне за нощуване, си беше място, където да отседне за нощуване. След това влакът се измъкна с трясък от пещерата от тухли и стомана — която, осъзна той, беше образувана от много сгради, израснали заедно през десетилетията, дори вековете… град в града. Той затаи дъх. Беше забелязал по-голямото чудо. Въздушни кораби. Десетки, може би стотина, привързани нос до нос около мачтите за скачване. Толкова много, че закриваха опушеното небе. Влаковата линия минаваше между покрива от въздушните кораби и земята. Там долу имаше ниски, продълговати складове, ниски платформи за превоз на товари и лъскави електрически камиони. Влакови вагони, композирани по сребристи линии; между тях сновяха повдигачи с балансирани контейнери на вилиците си. Търбусите на въздушните кораби бяха отворени, части от корпусите им бяха провесени на лебедки. Някои разтоварваха, други поемаха контейнери и палети със стоки. Еверет проследи как един от въздушните кораби издигна една палета и затвори товарния си отсек. А от отворен товарен отсек, ослепително бял от прожекторите вътре, видя да наднича лице, също толкова тъмно, колкото и неговото собствено. Навсякъде кипеше дейност и се разнасяше шум, всичко това — под димящите дъгови светлини.
— Сладкият ми дом, Хакни Грейт Порт — каза момичето. — Хайде, беглецо по равнините, тук слизаме.
Влакът забави и спря под свод от стъкло и метал и изсипа пътниците на перона. Последна спирка наистина.
Издигнатата железопътна линия стоеше над триажна станция. Товарни влакове и влекачи трещяха и стенеха сред каскади от искри и проблясъци. Въздухът миришеше на смазка и светкавици. Еверет би останал да гледа с часове, но момичето го издърпа след себе си надолу по металните стълби. Минаха последни през пропускателния пункт. На улицата вятърът запрати суграшица около раменете и краката на Еверет.
— Не зяпай — каза тя. — Изглеждаш като аматьор.
Но Еверет не можеше да не гледа, долу, на нивото на улицата. Трудолюбието тук очевидно беше на почит и хората внимаваха как се държат. Неведнъж момичето успяваше да го издърпа от пътя на електрокар, вдигнал високо над себе си някой контейнер, или го спираше, за да не се озове право пред пухтящ влекач. Прескачаха сребристи релси, втурваха се из лабиринти от струпани контейнери, откъдето вятърът, свирещ покрай острите им ръбове, издаваше меланхоличен вълчи вой. Бързаха през обвяваните от суграшицата улици между ярки неонови табели и витрини на пъбове и кафенета, и барове за китайска юфка, и ямайски къри ресторанти. От разтворените врати струяха светлина и топли пориви, и гласове, и музика. Музиката подсети Еверет за ретро синтпопа от 80-те; от онзи вид, който татковците искаха да им пускат на диско забавите по сватбите, но с малко по-груб бийт. Много пеене. От един пъб се разнасяше дъх на бира, цигарен дим и коледният химн „Послушай! Пеят вестители Божи“. Отвън пък — застоялият мирис на урина. Коледните светлини висяха отпуснати на прозореца и около вратата и премигваха колебливо. Меър Стрийт. Намираше се на Меър Стрийт. А горе, привързани около доковете си, въздушните кораби висяха над него като листа на чудовищни дървета.
Никога нямаше да оцелее тук сам.
Момичето го поведе под корпусите на въздушните кораби. От киловете им се сипеше вода и суграшица. От водопада пристъпиха двама мъже. Насмолените им дъждобрани, стигащи до глезените, бяха мокри — също и широкополите им шапки. Бяха големи, ръбати, мрачно очертани на фона на сиянието от вътрешността на въздушния кораб, а момичето в никакъв случай не изглеждаше доволно да ги срещне.