— Какво си имаме тук?
Еверет опита да се изправи в седнало положение. Отпусна се безволно на палубата. Всичко го болеше, чак до костите. Усещаше главата си така, все едно някой беше направил забивка с мозъка му във вътрешността на черепа. От доста високо. Застана с мъка на лакти. Едва фокусира Оранжевия Гащеризон, кацнал в горната част на стълбищния пасаж, прибрал колене към гърдите си.
— Ти ме застреля! В лицето!
— И пак бих го направил. — Акцентът бе изцяло глазгоуски; лицето — изцяло пенджабско.
Предметът, оставен на коленете на мъжа, приличаше на оръжие, което можеше да бъде открито във всеки град и във всяка култура.
— Значи Идлър вече изпраща деца да му вършат мръсната работа, а?
Еверет се претърколи болезнено, за да потърси източника на новия, американски глас. Бял мъж, синеок, с изсечено лице, с брада като Чичо Сам, която го правеше по-възрастен. Раирани панталони, жилетка от брокат върху риза, която бе закопчана с вратовръзка. Носеше дълъг шлифер с полунаметка. На главата му имаше широкопола шапка, в чиято лента закачливо бе забодено перо.
— Какво? Кой?
— Как се казваш, синко? — обади се жената. Двамата мъже, изглежда, изпитваха уважение към нея.
— Еверет — изпъшка Еверет. — Еверет Синг. А коя, по дяволите, си ти?
Широките очи на жената се разшириха още повече при тази дързост.
— Аз съм, по дяволите, Анастейзия Сикссмит и съм, по дяволите, господар и командир на този въздушен кораб, който се опитваше да саботираш.
— Не, чакайте, чакайте, чакайте, чакайте… не съм… не съм се опитвал да саботирам…
— Така ли било? Какво е това тогава? — Господарят командир му показа Доктор Квантум. — Някакъв вид експлозив, ако ми позволиш дързостта да предположа? Направен така, че да се пъхне под кондензаторите, за да не го забележи никой. — Тя му показа и смартфона: — И не ми казвай, че това не е дистанционното управление. — После прокара пръст през екрана. — Уу. Бона. Кажи ми следното: Как така Идлър е доверил целия този лъскав тек на идиот като теб? — Тя махна с ръка на всеки възможен отговор, който Еверет би могъл да ѝ даде. — Не, не се и опитвай. Няма да се навърташ достатъчно дълго наоколо, за да ме заинтересува. Мистър Шарки, мистър Макхинлит, неочакваният ни гост си тръгва още сега.
Индошотландецът се разгъна от наблюдателната си позиция и сграбчи дясното рамо на Еверет. Високият американец го улови за лявото. Изправиха грубо Еверет на крака.
— Сбогом, мистър Синг — каза капитан Анастейзия. — А, и след като няма да се нуждаете от тези, ще бъде срамота да ги прахосваме. — Тя подхвърли смартфона и Доктор Квантум в ръце и ги прибра на сигурно място в полите на палтото си.
— Не, недейте! — Еверет риташе с пръстите на краката си палубата, докато двамата мъже го влачеха по металната мрежа. Бореше се, но бяха големи и силни. Той пък беше извън строя. Беше сам. Завлякоха го до отворения шлюз и го тикнаха към откритото пространство през ръба. Еверет погледна през десетте метра, които го деляха от твърдата метална повърхност на товарния док. — Не можете да постъпите така!
— Според мен ще откриеш, че мога да правя каквото си пожелая на своя собствен кораб — каза капитан Сикссмит. — Или не разбра добре смисъла в онова „господар и командир“? Джентълмени…
Американецът и индошотландецът вдигнаха с лекота Еверет от пода.
— И едно… и две… — припя индошотландецът Макхинлит.
Нещо бяло и пърхащо се спусна от обширните, високи сводове на въздушния кораб, като не спираше да се върти и преобръща, и да блести, улавяйки утринната светлина, която се изливаше през отвора на трюма в пода. Американецът Шарки се протегна и сръчно улови нещото във въздуха. Карта. Бяла карта с шарки по нея. Карта таро „Евърнес“.
— Сен?
Завиха мотори. Сен се спусна като леден ангел от просторните кътчета на Евърнес, увиснала на едно въже.
— Пуснете го. Той е бона.