— Компютърът ми, мадам.
Докато подаваше Доктор Квантум на Еверет, тя се усмихна.
19.
Табелата над мрачния малък магазин гласеше: Бона дрешки. Бона: добро, лъскаво, завидно, яко, не е за изпускане, сладко — каза си Еверет. Дрешки: елегантни дрехи. Бански. Издокаран. Облекло, дрехи, снаряжение. Думата беше с еднакви значения и в единия, и в другия Лондон. В двата свята имаха общ корен. В този думата беше част от езика на хората от въздушните кораби: ветровиците. В света на Еверет бе част от ъндърграунд културата, просмукана и на изчезване като вода във варовик, оставила след себе си нови думи. Езикът на ветровиците се заучаваше лесно с неговия почти италиански речник. Само трябваше да се вслушаш във вътрешната му логика.
Самият магазин беше далеч от бона. Малко встрани от Морнинг Лейн, в сенките на въздушните кораби, имаше лабиринт от улички и колонади. Магазинчетата, не по-широки от витрините си, бяха сгушени под натежалите от дъжда брезентови тенти, които почти се докосваха над средата на улицата. Тесни, но дълбоки: Еверет се взираше в мрака покрай неоновите реклами: ФАРИДЖ: ОБУЩАР; ЛЕДУАРД И ОБОЛЮУЕЙЕ: АКЦИЗИ И ТАКСИ; АДЕ: ОРЪЖЕЙНИК; УЕЙ ЕЛЕКТРИКАЛ; ТЛЪСТИ ПАЙОВЕ И ГОРЕЩИ КЮФТЕТА. Електрическите светлини премигваха дълбоко във вътрешностите на магазините и стигаха далеч по-дълбоко, отколкото уличната архитектура следваше да позволява. Промъкването на Еверет и Сен през тълпите — запарени, вмирисани на гореща мазнина и характерния парлив оттенък на електричество, — които задръстваха уличките, беше бавно. Всички поздравяваха Сен, а тя спираше, за да отвърне, да махне на познат, да сподели шега, да подхвърли коментар, комплимент или празнични благопожелания. При всяко спиране прехвърляше тестето с карти таро „Евърнес“ и им показваше някоя. Хората се усмихваха, разсмиваха, мръщеха или целуваха кокалчетата на юмруците си. Сен грабна кесия с печени кестени от една скара.
— Ей! — извика продавачът на кестени.
Сен извади карта таро от куртката си. Втренчи се в нея.
— Виждам динари в живота ти. Много много скоро.
— И последния път така каза! И преди това, и по-преди това! Върви си по пътя, авантаджийке!
Продавачът се опита да я ритне, но размяната на реплики беше добронамерена. Докато думите на езика на ветровиците прелитаха като птици край главата на Еверет, все повече започваше да придобива усещането, че Сен е нещо като талисман за жителите на Хакни Грейт Порт, очарователно дете, уличен светец, техен личен Леден ангел. Ако нещата се развиваха добре за Сен, красивата дъщеря на капитана, и на тях щеше да им върви.
— Тук.
— Тук?
Някои от неоновите тръби преди тъмния малък магазин бяха дефектирали. ОНА РЕ КИ. По евтините телени закачалки висяха дрехи с човешки лица, изрязани от списания, забодени по дръжките. Предполагаше се, че идеята е да внушават, че якетата се носят от хора. На Еверет му приличаше повече на парад от ухилени, съсухрени глави. Сен ровеше през развълнуваните редици от окачени дрехи. Магазинът бе студен и миришеше на нафталин и мокра вълна, както и на същата земна, особена миризма, която бе доловил от Сен. От нея беше загадъчна и наелектризираща. Тук беше лепкава и плашеща.
— Оли оли, дона Мириам! Довела съм другарче.
От тъмнината в дъното на магазина се отдели нечия сянка. Малка, тантуреста форма, която пристъпи с поклащане между високите до тавана шкафове с прозрачни вратички и нащърбените манекени с облещени като във филм на ужасите очи. При преминаването ѝ покрай тях манекените се раздвижиха. Светлината на премигващия неон разкри ниска жена с широка като на жаба уста и изострени черни, малки очички под разрошена, избуяла къдрава коса. Носеше шалвари и голям вълнен пуловер, който я обгръщаше плътно. Златното ѝ пенсне висеше на верижка около шията.
— Оми има нужда от малко жужиране — каза Сен.
— О, мили Боже. Къде ги намираш, Сен? — Дона Мириам си сложи пенснето и се вгледа в Еверет, след това го погледна над тях, сетне ги свали, за да види дали има някаква разлика. — Доркас! Наистина има нужда, съвсем права си. — Тя се извърна към Еверет толкова бързо, че той подскочи: — Имаш ли си ръчна чанта, пиле?
Еверет ѝ показа раницата си, в която на сигурно място беше и Доктор Квантум. Докато се спускаше с въжето от Евърнес до земята долу, беше далеч по-доволен, че таблетът е на сигурно място на рамото му, а не го е оставил на кораба. Всяко блъсване, подскачане и дръпване из претъпканите улици бе намалявало увереността му в това.