След вмирисаната влага на „Бона дрешки“ полумрачната, сенчеста „Чърчуел Али“ му се стори заслепителна. Еверет пристъпи навън в новите си дрешки и за момент, само за момент, Хакни Грейт Порт му принадлежеше. Е, може би не точно Хакни Грейт Порт, може би само този базар от улици недалеч от Морнинг Лейн. Е, може би не целият лабиринт от улички, а само тази уличка. Може би дори не тази уличка; само няколко квадратни сантиметра от мокрите, мазни павета под подметките на новите му боти. Или може би само собствената му кожа. Ако можеш да кажеш, че толкова голямо пространство принадлежи напълно и изцяло на теб, изказването е важно. Той измъкна картата таро „Евърнес“ от колана си. Стара контурна рисунка на паун, който се перчеше с разперена опашка пред отражението си в огледало. Името на картата беше Гордост. И какво ѝ е лошото на гордостта? — помисли си Еверет. Надалеч от спарената влага на магазина на дона Мириам, дрешките му започнаха да придобиват миризмата на нещо ново, като от най-хубавите и редки парфюми, защото изкарва само до първото пране.
Той стреснато се блъсна в Сен.
— Еверет Синг, мислиш ли, че ще можеш да тичаш с тези боти?
— Защо?
— Защото ще ти се наложи на три, две, едно! — След което Сен се изстреля като парче лед от арбалет.
Еверет се забави само толкова, колкото да пристегне здраво и в безопасност раницата на раменете си, вместо да виси на задника му, където обикновено я носеше, и в тази секунда колебание почти успя да я изпусне от поглед. Божичко, бърза беше! Видя как му хвърля поглед през рамо. Очите ѝ се бяха разширили. Еверет също погледна назад. Мъжът с холандски акцент, който го беше заплашил предната вечер: приближаваше толкова бързо и скъсяваше дистанцията до такава степен, че Еверет вече можеше да подуши какво е ял на закуска. Момчето се завъртя на петите на новите си ботуши и побягна. Сен? Къде? Виждаше единствено хора, които се подхлъзваха и отскачаха, за да не са на пътя му.
Нечия ръка се стрелна от мрачния отвор пред един магазин, сграбчи Еверет за ревера и го завлече в някаква уличка, която беше толкова тясна, че раменете му опираха в стените ѝ. Сен тичаше леко и бързо като състезателна хрътка. Предугаждаше всеки завой и всяка издатина, всяка захвърлена щайга и всеки кашон, всяка коварна плодова обелка или хлъзгава опаковка от пържени картофи. Еверет занесе на една портокалова кора и се блъсна в стената. Погледна назад. Холандецът беше зад него, толкова огромен, че изпълваше уличката като буря. Тясното пространство изобщо не го забавяше.
— С мен! — изкрещя Сен, прескочи една щайга и докато Еверет правеше същото, свали купчина кашони, натрупани върху голям контейнер за смет.
Момичето се улови за ръба на контейнера и със засилка връхлетя право през една отворена врата, която Еверет напълно би пропуснал в бързината. Той също се улови за ръба на контейнера и нахлу през вратата. Чували с китайски надписи, щайги със соев сос, палети с юфка. Блокчета сушена риба, масивни, твърди и солидни; златна котка манеки неко, която помахваше с лапичка. Сен не спря и се гмурна още по-нататък през тясна, запарена, вмирисана на мазнина кухня, из която готвачите започнаха да отскачат от работата си, като размахваха сатъри и крещяха. През малък ресторант с тенекиени маси и разлепени по стените всекидневници от цял свят, мъже с шлифери и кожени шапки, чиито наушници висяха надолу, които вдигаха очи от купичките си с юфка. Хлапета. Обратно към юфката. През входната врата и в тълпата.
— Пазете се! — крещеше Сен.
Тълпата пред тях се разделяше. Тя тичаше като подгонен елен, но и физическият тонус на Еверет започваше да се завръща. Свикваше и я настигаше. Беше досами рамото ѝ. Видя как момичето се оглежда за улички и проходи, умни, витиевати начини за бягство.
— Наляво!
Тя прескочи един просяк, който се въргаляше в устието на някаква уличка, затоплен от кухненски отдушник за пара. Само на крачка зад нея, Еверет преодоля брадатия старец с палто, привързано с връв, и се впусна по поредната улица. Все още беше там, холандецът. Сега и той подмина сащисания скитник. За едър мъж се движеше добре.
Право пред тях — плътна тухлена стена.
— Задънена улица — извика Еверет.
Сен се стрелна към стената, удари с ръка лост, после сграбчи Еверет и го издърпа. С шум, сякаш небето се сгромолясва, от тъмнината над тях се спусна стълба.
— Дръж се здраво — прошепна Сен. Холандецът ги настигаше.
— Спипах ли те, негоднице!
Сен изрита една ключалка на стълбата. При звука от дрънченето и трясъка на раздвижен метал над главата му холандецът вдигна очи, след което отскочи назад, когато противотежестта се устреми към земята, а стълбата се стрелна нагоре, изтръгнала Сен и Еверет от лапите му. Еверет видя голямото бяло лице на холандеца под себе си — като луна, паднала на земята, все по-малко, докато противопожарната стълба ги издигаше далеч от него.