— Скачай! — извика Сен и скочи в мрака.
— Но… — Нямаше време за възражения. Еверет се хвърли в неизвестността. Приземи се тежко върху металната галерия, невидима от нивото на улицата, прикрепена към фасадата на сградата, оформяща дясната стена на уличката долу. — Ох!
Беше издраскал колената и ръцете си на металната мрежа. Сен вече се отдалечаваше, толкова бърза и лека, че сякаш летеше покрай стената. Изкачи се по една зигзагообразна стълба, без изобщо да наруши ритъма на стъпките си. Еверет я последва до покрива. Изумлението го накара да спре. Над него, толкова близо, че можеше да се протегне и да ги докосне, бяха търбусите на големите въздушни кораби. Остана така за един продължителен миг, като се извръщаше и четеше имената и девизите, гледаше хералдическите гербове, стилизираните талисмани, драконите и змейовете, ангелите и демоните, кучетата и митологическите създания, които красяха корпусите им.
— Ой! Не се шматкай! Още не сме в безопасност. Идлър винаги изпраща песовете си по двама, защото сами са толкова глупави, че не могат да открият и собствените си задници.
Еверет се откъсна с нежелание от чудото над себе си.
— Ще им свикнеш — каза Сен. Тя забеляза кръвта по ожулените му китки. — Оу, бедничките ти ръчички. Да ги цункам?
Еверет рязко скри ръце под мишниците си.
— Е, такъв ли си? — попита Сен.
— Какъв?
— Хоми палони. Няма проблем, ако си. Познавам доста.
— Както вече казах, харесвам момичета…
— Донякъде. Каза „донякъде“. Да не си биби? Нямам проблеми и ако си биби.
— Харесвам момичета, ясно? — каза Еверет. — Наистина ли си ме шпионирала, докато бях под душа?
— Може и да съм.
— Ами не би трябвало да го правиш. Нещо като… нарушаване на личното пространство е.
— На въздушните кораби няма лично пространство, оми. И има воден режим. Трябваше да съм сигурна, че няма да източиш прекалено много. — Тя се усмихна. — В добра форма си за човек, който се занимава с комптатори.
— Тренирам футбол.
— Наистина. На коя позиция?
— Вратар.
— А, другата игра.
— Защо, каква е другата игра?
— Ръгби. Ето това вече е мъжка игра. Сокърът, ами той е за контета и женчовци, нали?
— Не и там, откъдето аз идвам. На моя свят сокърът е игра за контета, която се играе от главорези, а ръгбито е игра за главорези, която се играе от контета.
— Не ми се нрави как звучи този твой свят, Еверет Синг. Звучи ужасно. Хайде, конте. Не изоставай, ако можеш.
Тя се обърна и побягна леко през покривите. Еверет я следваше на две стъпки, като влезе без проблеми в ритъма ѝ, нагоре по единия склон на покрив, надолу по другия, покрай пушещи комини и димящи въздуховоди, от които се разнасяше мирис на чесън, джинджифил и риба, тичешком и приведено под паяжини от съскащи, искрящи електрически кабели. Над улиците, от сграда до сграда, бяха построени разнебитени дървени мостчета. Сен, израснала в триизмерния свят на въздушните кораби, където горе и долу идваха също толкова лесно, колкото ляво и дясно, ги прекосяваше небрежно. Еверет погледна надолу. Далеч под краката му бяха навесите и чадърите на сергиите на базара по Морнинг Лейн. Глави, шапки. Замайването го привлече неудържимо; сетне почувства как нечия ръка улови неговата и го издърпа на следващия покрив.
— Правило номер едно: не поглеждай надолу — каза Сен. — Довери се на краката си.
На две пресечки по-нататък се натъкнаха на пролука между покривите, където мостът бе изгнил и пропаднал.
— Ще успееш ли?
Еверет измери на око разстоянието, прецени тежестта на раницата на гърба си, усещането от непривичните обувки. Вече беше издържал две изпитания: в „Бона дрешки“, където се бе доверил на Сен и дона Мириам да го облекат; в преследването по уличките и тунелите, когато се наложи да гласува доверие на Сен, че ще го измъкне от задънената улица.
— Така смятам.
— Бона. Не забравяй…
— Няма да поглеждам надолу.
Сен сякаш прелетя като в забавен кадър над празното пространство. Приземи се леко и пъргаво като маймуна. После беше ред на Еверет. Единствената засилка беше надолу по стръмния склон на покрива; единственото място, откъдето да отскочи — ширината на водосточната тръба. Пропуснеше ли мястото…