— В най-лошия случай можем дори да се вържем за някоя гръмотевична буря — каза Сен. — Малко е опасно обаче. Ако объркаш нещо… — Тя остави изречението недовършено. Изглежда, се почувства неудобно, сякаш бе казала прекалено много.
Еверет опита да пресметне количеството енергия, заредено в плочите на батериите. Тук имаха технология, която беше на десетилетия пред всичко на З10. Акумулаторните им батерии използваха същите въглеродни нанофибри като покритието на кораба, скелета и подемните клетки. И все пак компютърната им технология — тяхната комптаторна технология — приличаше на нещо, което биха построили хората от викторианската епоха. Различни светове, различна технология.
— Сега отиваме да ти покажа къде е ЦНТ — каза Сен.
— Центърът на тежестта — произнесе Еверет, мислейки на глас. — Разбира се. Товарът и баластът трябва да са разположени равномерно около центъра на тежестта, за да бъде корабът стабилен.
— Умен си ми, а?
— Благодаря — каза Еверет.
Новите му боти тракаха по изплетената от въглерод пътека, деликатна като паяжина. Това беше. Органичност. Корабът бе тяло. Намираше се във вътрешността на нещо живо, в машина кит.
— Кажи ми за мистър Шарки.
— Какво за него? Той е помощник-капитан и отговорник по товарите.
— Искам да кажа, че онези пушки изглеждаха доста добре.
— Нали? Впечатли те, да? Очарова те, а? Голям е чаровник, с южняшкия му джентълменски вид, с маниерите му и с онези ми ти „сър“ и „мадам“, а после ти пуска Стария завет, за да вирнеш крачка и да го оставиш да те почеше по коремчето. Отговорник по товарите, войник на съдбата, авантюрист, джентълмен задника ми. Майлс О’Рахили Лафайет Шарки дори не е истинското му име. И не е никакъв джентълмен. Не е роден джентълмен. Е, казва се Майлс Шарки, проповедник и продавач на Библии. Ръководил е мисионерски пътуващ цирк из цяла Джорджия и Основните щати… оттам идват всички тези приказки за Бога. Веднага щом е успял, си е взел шапката и е обиколил Конфедерацията. Оттам пък идва това О’Рахили Лафайет. Там долу можеш да стигнеш малко по-надалеч, ако си джентълмен. Приказката, която разказва, е, че е застрелял татко си в дуел, защото е ударил майка му на „Пийчтрий“ в Атланта. Е, чини ми се на мен, наистина да е застрелял татко си, но едва ли е било заради старата му майчица. Чини ми се, дъртият да се е натряскал с ментов джулеп и устата му да е започнала да мели. На нашия Шарки не му се нрави някой да изглежда по-умен от него. По целия свят е бил, казва той: инкасатор, търговец на картини, измамник, телохранител, ловец на перли, барман, дипломат. Така разправяше, когато го взехме от Стамбул. Изплака ни някаква завъртяна история, как работил с царистите срещу османлиите и с османлиите срещу царистите, но се оправя добре с товарителниците и може да се спазари с всеки. Беше през и седма; тогава бях дете. Добър е нашият Шарки; обичам го това оми, но много му се иска да го харесват, а понякога… ами това не е особено привлекателно качество.
— В моя свят Османската империя е паднала преди сто години. И имаме една Америка: Съединените щати.
— Майчице, ама че скучно. Ние си имаме три. Първо са Конфедерираните американски щати; това е домът на Шарки. Богато богато място. Има само земя, нали разбираш. Никой никога не е банкрутирал, ако е купувал земя. Така че сега си имат всичките тези генетично-как-му-се-викаха култури и трупат състояние. Дори са направили това генетично-нещо-си бобено зърно, от което може да се произвежда масло… като вашия петрол. Течно гориво. Щяло да революционизира света, казват. Само дето, струва ми се, сме отишли прекалено надалеч в едната посока, за да тръгваме в другата. Нещо като да обърнеш въздушен кораб. Нуждае се от доста дълга отсечка и от много пространство. Атланта е красива де, с тази стена от стъклени кули, целите сияйни и златисти в утринната светлина. После пък са Съединените щати. Те са като твоите, предполагам. Мислят си, че те са истинската Америка, защото не признават Конфедерацията, така че доста се гневят, когато споменеш за КАЩ или за Атланта, или нещо от този сорт. Те били най-първите и най-добрите, казват. Какво да говорим, минали са сто и шейсет години. Преживейте го най-после. И най-накрая, от другата страна на Скалистите планини е Амексика. Това е онази част, която се е отделила от Мексико през последната гражданска война. Там вече е сладката работа. Лос Анджелис, хасиенди, портокалови дръвчета, прохладни басейни и всичко останало. Иска ми се да живеех постоянно там. Красиво. Харесва ми да ме напича по малко слънце. А, има и четвърта. Забравих за Канада. Странно колко често ми се случва.