Виждаше Гнева отпреди девет месеца, две седмици и три дни. След като се надяваше никога отново да не го види, за пореден път беше до него, в колата. Баба Синг беше научила Виктъри-Роуз на една пенджабска песен, която момиченцето пееше високо и фалшиво, докато Лора я закопчаваше на задната седалка. Лора пусна Песничката на Бийбълите.
— Ще пеем ли нашата песничка, Вий-Ар? — обърна се тя към Виктъри-Роуз. — Нашата любима песничка? А? А? — Така че двете пяха, високо и фалшиво, по целия път през Саут Тотнъм и Стамфорд Хил.
Не аз заслужавам наказание, помисли си Еверет. Никой не заслужава наказание. Но ако ти трябва някой, който да заземи гнева ти като гръмоотвод, съм тук. Еверет вече разбираше каква е работата с шутаранга. Ако майка му можеше да пее със свои думи, в нейна интерпретация, тя имаше контрол, дори само върху една популярна песен.
Той отново прехвърли наум подробностите от показанията си в полицията:
— „На 15 декември, приблизително в 17:45 ч., чаках пред Института за съвременно изкуство на булевард «Мол» — беше прочел Мустака Милиган от формуляра. — Чаках баща си доктор Теджендра Синг за срещата, която си бяхме уговорили в шест часа, за да слушаме заедно публична лекция за тенденциите в областта на нанотехнологиите. Видях баща ми да приближава на велосипеда си по «Мол» откъм булевард «Хорс Гардс». Идваше от своя офис в Импириъл Колидж и беше ясно, отличително и уместно облечен. Забелязах, че го следи черна кола с тъмни стъкла, немско производство, вероятно марка «Ауди». Забелязах, че колата се движи необичайно бавно и че баща ми, изглежда, не я е видял. На около сто метра от мен колата рязко даде газ, задмина баща ми и спря пред него, принуждавайки го да завие и натисне спирачките. От превозното средство излязоха трима мъже…“
— От колата — беше казал Еверет.
— „От превозното средство излязоха трима мъже — продължи Мустака Милиган. — Двама от мъжете уловиха баща ми и го принудиха да се качи на задната седалка. Третият сложи велосипеда в багажника. Чак тогава колата продължи по «Мол» в посока Конститюшън Хил. Направих поредица фотографии с мобилния си телефон, но не извиках, нито направих опит да предупредя някой от минувачите.“
— Вярно ли е всичко дотук? — попита Лиа-Лиан-Лиона.
— Предполагам. — Звучеше съмнително и пълно с дупки. Нямаше нито свидетели, нито някой можеше да го потвърди. Само думите на Еверет и една размазана снимка от мобилен телефон, която, ако човек се вгледаше в нея хладнокръвно и достатъчно продължително, можеше да е изображение на каквото и да е.
— Вярно ли е всичко дотук, Еверет?
— Да.
— Подпиши тук. Натискай силно, трябва да се отпечата и на другите две копия.
В стаята си, в личното си пространство, далеч от шума, Еверет отвори Доктор Квантум. Теджендра му беше подарил таблета за рождения ден. Беше добър подарък, най-добрият. С прекалено голяма компютърна мощ за възрастта му — по онова време все още беше дете. Лора незабавно му бе забранила да го носи със себе си на училище, дори за да се похвали. Веднъж поне Еверет сподели мнението ѝ. Имаше здрав разум и беше бърз — по-бърз, отколкото някой би си помислил, че един Всеизвестен Зубрач може да бъде; тъкмо това му бе осигурило мястото на вратар в Червения отбор.
В пощата му. Отвори писмото с относно: отвличане мол. Странично движение с пръста тук, почукване там и вече се намираше в папката с изображения. Еверет разпери пръсти като птица, разтваряща криле. Снимката се отвори и изпълни екрана. Еверет още веднъж увеличи областта с малкото петънце флуоресцентно жълто на задната седалка. Теджендра: това беше Теджендра; почти успяваше да разчете черното лого на „Асос“ върху непромокаемото яке.
Правилата на живота в двайсет и първи век: никога не давай на полицията единствената фотография, с която разполагаш.
На входната врата се позвъни. Докато изследваше фотографията пиксел по пиксел, Еверет почти не чу звънеца. Някой винаги звънеше и опитваше да им продаде нещо въпреки табелката, на която, вежливо, беше написано: Не купуваме от търговски пътници. След това чу гласа и обувките по дървения под в коридора. Влачещи се крака; нисък глас със северноирландски акцент. Пол Маккейб. Еверет отиде до вратата на спалнята и я открехна. Пол Маккейб стоеше в коридора, прегърбен в шлифера си. Никой не носеше такива шлифери от четирийсет години. С него приличаше на евтин частен детектив. Винаги изглеждаше с отпуснати рамене, сякаш се спотайваше виновно заради нещо. Дори и в офиса си в Импириъл Колидж беше такъв, сякаш случайно се беше озовал там някъде през 1980-те и чакаше деня, когато някой служител ще открие, че е измамник, след което ще го изхвърлят. Докато говореше на Лора, гласът му бе мек и колеблив. Винаги сякаш се извиняваше предварително. Сигурно чу как вратата на спалнята се отваря, защото сега се обърна и погледна право в Еверет.