— Не знам кой е това.
Сен се намръщи.
— Може да е от твоя свят, може да е от З4 или З8. На практика от доста З-та. Не всеки се облича толкова добре като нас.
— Виж тук. — Еверет отвори едно от изображенията на Шарлът Вилие и го плъзна редом до снимката на непознатия мъж. — Махни косата и шапката. Според теб не си ли приличат донякъде?
Сен се взря по-отблизо в екрана.
— Предполагам.
— Предполагаш? Като близнаци са. Но много по-близо от близнаци. Мисля, че той е тя, от друга вселена. Или тя е той… Или са различни версии на една и съща личност.
Сен отново погледна снимката. Устата ѝ се изкриви от антипатия.
— Нее…
— Защо не?
— Нещо не е наред. Няма ли, не знам, например да експлодират, ако се срещнат?
— Не, няма каквато и да е причина това да се случва. Доколкото ми е известно, и аз самият може да съм там някъде.
— В Хакни? В Стоуки? Не знам, Еверет Синг.
Еверет прибави още четири фотографии и ги подреди в кръг. Две жени, двама мъже.
— Тези излизат и влизат най-често; също толкова пъти, колкото Шарлът Вилие и Чарлз Вилие.
— Това ли е името му?
— Да, за мен. Мисля, че тези шестимата работят заедно. Мисля, че това е групата, която стои зад похищението на баща ми.
— Това е много хубаво — каза Сен. Не звучеше убедено. — И?
— И втора фаза. Тя е малко по-сложна. Трябва да надникна вътре.
— О, не, Еверет Синг, не е позволено. Знаят, че си тук, онази елегантна полони е пуснала шарпите си да те търсят навсякъде, а ти смяташ да се появиш на входната врата? Ще те затворят заедно с баща ти по-бързо, отколкото можеш да кажеш „нож“.
— Тази сутрин взех от библиотеката картите и общия план на мястото.
— А, значи това правеше.
След изгонването им от чайната „Суийт Афтън“ Еверет бе проумял студения взор на библиотекарката, този път далеч по-вледенен, отколкото при първото му посещение. Беше израснал в мултикултурната, мултирасова среда на Хакни като дете от смесен брак, така че никога не се беше сблъсквал с предразсъдъците, пред които беше изправен като ветровик. Еверет отиде в архитектурната секция и извика базата от данни с планове. През това време Сен седеше и прелистваше модни списания, като се клатеше със стола и си тананикаше достатъчно шумно, за да привлича вниманието, но не и дотам, че да ги изхвърлят. Той беше фотографирал възможно най-подробно етажните планове и вертикалния разрез на Тайрон Тауър. Огромната готическа кула, забита в сърцето на Блумсбъри, беше само на двайсет години. На З3 очевидно бяха привързани към боговете и фантастичните си водоливници.
Еверет отмести кръга от конспиратори с един замах и извика плановете на сградата. Натрупа ги един върху друг, включи приложението за манипулация на изображения и с негова помощ премахна хартията, за да остави единствено решетката на етажната схематика.
— Бона — каза Сен.
Още няколко трансформации, и Еверет разполагаше с триизмерния модел на Тайрон Тауър. Той прокара пръст през екрана и изгледът се втурна през решетъчните коридори.
— Проблемът е…
— Че това са само красиви картинки — допълни Сен. — Не знаеш какво означават. Онова помещение там може да е мястото, където държат Портала на Айн… Хайзенберг, или мъжката карси.
— Ето защо трябва да видя…
Еверет млъкна стреснато, когато Сен сложи пръст на устните му.
— Шшш, Еверет Синг. Само трябва да видиш… ще отида аз.
— Но ти си…
— Какво, Еверет Синг? — По някакъв начин наклонената ѝ глава, кривата ѝ усмивка и погледът ѝ изпод перчема бяла коса превръщаха думите ѝ в бронебойни куршуми. Беше просто неотразима. — Аз съм ветровик, казваш? — Тя удари по чантата си — или мешката, както я наричаше. — Пратка за мистър Худжамапляс. Извършваме специални доставки… куриерски услуги, документи, човешки органи за болниците… през цялото време. Няма да съм първата от нашите в онази кула там. Някои хора всъщност ни ценят високо. Специална доставка! А, и ще ми трябва подпис.
— Ами ако те хванат?
— Еверет Синг, не ми познават и кътните зъби.
— Трябват ми снимки.
— Трябва ми технологията ти.
Еверет включи телефона си и настрои камерата и блутута. Подаде апарата на Сен. Тя го пое така, сякаш беше живо същество, което може да умре, ако го изпуснеш по невнимание.
Сен окачи камерата на презрамката на чантата си.
— Малко се набива на очи — каза Еверет.
— Не повече, отколкото ако го размахвах във всички посоки. Забравяш, Еверет Синг, че хората тук не са виждали нищо подобно, така че няма да знаят какво да търсят. Е, а аз какво да търся?