— Това, което мога да направя, е да набера номера и да вляза в твоята лати на Евърнес. След това мога да извърша покушение върху живота ти и да изчезна обратно през портала, без никой да разбере кой го е извършил. Или може би няма да извърша покушение. Мога просто да те отвлека. Никой никога няма да разбере къде си изчезнала. Или просто мога да те заменя с твоя двойница от друга вселена, така че никой никога да не научи, че си изчезнала.
— Нее — каза Сен. — В смисъл друго аз? Нее.
— Мислиш ли? Десет на степен осемдесета се състои от много вселени. Почти сигурен е шансът да има друга Сен Сикссмит, някъде там. И онази Сен Сикссмит може и да не разсъждава като теб. Може да е богата и могъща, може да е бездомница. Може да има един куп причини да се превърне в теб.
Сен отново се размърда нетърпеливо. Адреналинът в нея догаряше и на негово място се настаняваше смразяващата представа, че е възможно да не си уникалната, фантабулоза личност, за каквато си се мислел. Еверет си спомни как се бе почувствал, когато проумя за пръв път — когато наистина го разбра, със сърцето, емоциите, способността си за емпатия — онова, което му обясняваше Теджендра. Милиарди копия на Еверет. Беше се почувствал така, сякаш земята бе изпаднала изпод краката му. Не си толкова специален. Беше се научил да живее с тази мисъл, като убеди сам себе си, че онези копия на Еверет бяха толкова далеч, толкова недостъпни, запечатани в собствените им вселени, че никога няма да научи нещо повече за тях, още по-малко да ги срещне. Нямаше как да се случи, нали?
Сен вдигна крака на кожената тапицерия на седалката в таксито и обгърна коленете си.
— Но може би аз съм една-единствена, Еверет Синг. Има толкова много светове, където има други ти, нали така? Но има и такива, където няма Еверет Синг. Има някой друг… много някои други. И може да има милиарди от тези някои други и може би няколко хиляди от някои съвсем други, и може би стотина съвсем, съвсем други, да кажем една шепа. И във всички тези светове трябва да има някои едни-единствени. Това съм аз. Знам го, чувствам го. Няма никой друг като мен. Аз съм специална.
Шумен удар. От капака на таксито отскочи стол. Сен полетя към шофьорската седалка, когато мъжът зад волана натисна спирачките с всички сили.
— Добре, край на пътуването — обяви шофьорът.
Еверет измъкна шилингите от раницата си, докато Сен излизаше от колата. Тя застина на място с ръце на кръста и зяпнала уста.
— Фантабулоза!
Улицата беше пълна с хора. Улицата беше пълна с мъже, наблъскани един до друг, обърнали незаинтересовано гръб на таксито, опитващи да надникнат през човека пред себе си. Цялото им внимание бе насочено към някакво важно събитие по-нататък по Меър Стрийт. От складовете и магазините се изливаха хора. Изоставяха повдигачи и ремаркета, товарачи и камиони и се стичаха от всички страни. Идваха на вълни от „Рицарите на вятъра“. По кръчмата не бе останал един непокътнат прозорец. Потрошени столове и маси лежаха сред счупени стъкла. Лесно беше да се разбере, че кавгата е започнала там, след което се бе изляла на улицата. Ръце размахваха крака и парчета от столове. Летяха бутилки и павета. Чуваше се един огромен рев без думи като на съботна футболна среща на „Уайт Харт Лейн“, стена от звук.
— Боой! — изкрещя Сен. — Хайде, Еверет Синг!
— Ей, ами капакът ми? — настоя шофьорът.
— Изпрати ми сметката — каза Сен, като му изпрати въздушна целувка, докато се завърташе на пети и се отправяше право към разправията.
— Всеки проклет път, когато откарам някого до квартал на ветровиците — изръмжа шофьорът, като даваше на заден и обръщаше таксито.