Беше неизбежно, помисли си Еверет. Скелето беше асансьорът за всеки беглец през покриви. Простичката платформа за издигане на строителни материали — пътят ти за измъкване.
— Как се досети? — попита той.
— Ветровиците винаги гледат нагоре. Сухоземните — никога. Това е тайната ни.
Лебедката започна да скърца шумно. Платформата се разтърси. Сен се затича, но асансьорната платформа вече беше извън обсега ѝ, когато най-после достигна до скелето. Тя погледна надолу и видя Идлър. Той ѝ намигна и докосна с два пръста перчема си.
— „ТВ тропи“? — обади се Еверет, но незабавно се почувства жалък и злобен. Не се подигравай и не критикувай. Мисли. Винаги има изход. Винаги. Шарлът Вилие и нейните шарпи достигнаха основата на строителното скеле.
— Проявете доброто възпитание да слезете — заповяда тя. — Няма да рискувам счупено токче, за да дойда аз.
— Как се е сетила да ни потърси в Града на ветровиците? — прошепна Сен.
— Видя теб, не помниш ли? — отвърна Еверет. — Тайрон Тауър. Куртката, клина, ботите и телефона ми. Не е нужно да е гений, за да събере две и две.
— Ще слезете ли най-после, мистър Синг? — повика отново Шарлът Вилие.
— Съжалявам, Еверет — прошепна Сен.
И тогава Еверет чу шума. Чу го в точния момент, когато се превърна от безредица в ред; идваше откъм десетки, стотици ветровици, които изоставяха бизнеса си и излизаха на улицата, а краката им влизаха в ритъм. Народ. Маршируваше. Звукът отекваше в стените на виадуктите, търкаляше се по кейовете и каменните басейни за баржите на „Далстън Уорф“. Това беше Хакни. Това бе Градът на ветровиците. Тук свършваха столицата и законът на митническите служби. Тук хората живееха по силата на своя закон и своята справедливост, по-строги и по-непосредствени от законите на полицията, съдилищата и акцизните служби, но не по-малко ефикасни и не по-малко справедливи. Споразумението бе постигнато още преди поколения, когато въздушните превозвачи бяха построили порта в покрайнините на благовъзпитания Лондон, сред грубияните, неграмотните и престъпниците, между двете системи за въздаване на справедливост. Споразумението бе скрепено с ръкостискане, джентълменски договор, но се спазваше строго и успешно през изминалия век, през който въздушните кораби пристигаха над големия базар в Хакни. Ридли Роуд Маркет беше буферната зона, където лондончани и ветровици се смесваха и общуваха, като съблюдаваха законите и обичаите си. И от двете страни границата бе изострена като счупено стъкло. Шарлът Вилие и нейната метрополиция бяха нарушили неписания закон и Хакни се надигаше за отбрана.
Тълпата зави в Канал Плейс. За момент дори ледената Шарлът Вилие изглеждаше стресната. Хората прииждаха в плътна колона, дълбока десет, двайсет човека; в ръцете им имаше тръби, бутилки, павета, крака от столове и маси от битката пред „Рицарят на ветровете“. Онзи бой не беше приключил както се полага. Не беше разрешен, не и по начина, по който беше обичаят в Хакни. Енергията му все още висеше като пушек над улиците. Полепваше по юмруците на тълпата. Водеше ги ’Лучайния Ед, нисък, набит като териер мъж — профсъюзен представител, кръчмарски адвокат (въпреки че кръчмата му беше станала на трески при боксовия мач Бромли — Евърнес), размирник, човек, който трябваше да бъде в центъра на всичко. Той беше най-близкото нещо до политик, с което разполагаше Хакни Грейт Порт. Имаше проблеми с овладяването на гнева и подчинените си.
— Спрете! — изкомандва Шарлът Вилие. Тълпата се закова на място. Ченето на ’Лучайния Ед падна, толкова заповеден бе гласът ѝ.
— Ти не ни командваш, полони — извика ’Лучайния Ед. — Намираш се в Хакни. — Тълпата замърмори в знак на съгласие.
— Тишина! — нареди Шарлът Вилие. И тишината настъпи по силата на все същия абсолютен авторитет в тона ѝ. Тя пристъпи напред и застана срещу ’Лучайния Ед. — Това е работа от компетенцията на Множеството. Не се месете.
— Не ме интересува, ако ще да е работа на Всемогъщия. Нямаш право да идваш току-така с твоите шарпи, сякаш мястото ти принадлежи. Нямаш юрисдикцията.
— Силно ви препоръчвам да не ни пречите при провеждането на операцията — каза Шарлът Вилие.
Но единствената дума, чута от хората, беше „операция“, при което през тълпата премина вълна от надигащи се гласове. Във въздуха се забиха юмруци, размахаха се павета и тояги по посока на Шарлът Вилие. В краката ѝ се разби бутилка. Тя не трепна. Докато мигнат, в сивата ѝ ръкавица се бе появил пистолет. Не беше елегантното, декоративно оръжие, което беше извадила срещу Еверет в опит да му попречи да използва Портала на Хайзенберг. Този пистолет беше малък, черен и чуждоземен.