— Е, сега вече виждаме насилието в системата — каза ’Лучайния Ед. — Е, полони… — Той тръгна към Шарлът Вилие, глава и половина по-нисък от нея, с вирната брадичка, с насочен пръст, настръхнал от гняв: — Ще взема това детско пистолетче и ще го натикам…
Еверет чу висок вой, остър и болезнен като игла, забита в ушния му канал. Видя как ’Лучайния Ед изчезва в диска от светлина. След което го нямаше. Беше изчезнал.
— О, Божке, о, Божке! — извика Сен. — Не вярвах, че са истински.
— Какво е истинско?
— Скоков пистолет. Божке, мили Боже.
Каквото и да беше скоков пистолет, моментът на стъписване премина. Тълпата издаде дълбок, животински рев и се хвърли напред. Шарлът Вилие хладнокръвно я взе на прицел.
— Мога да разширя фокуса толкова широко, колкото пожелая — заплаши тя.
Тълпата спря.
— Къде е Ед? — извика някой, а после друг: — Върни го. Веднага, кучко!
Шарлът Вилие се усмихна.
— Дори и да исках, нямаше да мога. Нали разбирате, нямам абсолютно никаква идея къде е.
Откъм гърба на тълпата полетяха тояги и бутилки. Паветата се разбиваха и търкаляха около краката на Шарлът Вилие. Бутилките експлодираха като гранати. Нищо не я докосваше. Тя продължаваше да се прицелва, без да потрепне.
— Напуснете сега. Ще стрелям. Искате ли пак да видите децата и любимите си? Оставете ни.
— Какво е това нещо? — прошепна Еверет горе на металната пътека.
— Не те убива. Просто те изпраща някъде и не можеш да се върнеш.
В този момент една бутилка се превъртя във въздуха и наруши безизходицата. Удари силно Шарлът Вилие по бузата. Тя се олюля. Тълпата нададе нисък, радостен вик. Шарлът Вилие докосна с пръсти бузата си и когато ги дръпна, видя кръвта по тях. Взираше се изумено в нея. Полицията се втурна напред с вдигнати палки и я наобиколи. Изтеглиха се зад ъгъла на склада и обратно по посока на Андре Стрийт под градушката от летящи предмети. Неколцина от по-младите и по-смели ветровици се хвърлиха да ги преследват, след което си припомниха за могъществото на малкия пистолет в притежание на Шарлът Вилие и спряха на ъгъла, откъдето започнаха да хвърлят камъни и да подмятат обиди по адрес на изтеглящите се шарпи.
— Да се връщаме на Евърнес — каза Сен.
Тя не изчака асансьорната платформа и вместо това се върна обратно през покрива на склада до строителното скеле около каналния пристан.
— Все още не разбирам какво направи тя там — извика Еверет подир нея. — Все още не разбирам какво е скоков пистолет.
Сен спря на покрива на склада и силуетът ѝ се очерта на фона на твърдото зимно небе.
— Оръжие на Множеството. Предполага се, че е проява на милост. Не те убива. Просто те изпраща на същото място в случайна паралелна вселена. Бум-бам, няма те. И не се връщаш. Така разправят. Нещо като нещо такова е. Защото не е просто някой от Деветте… извинявам се… Десетте свята. Който и да е от тях, всичките, с които разполагаш в твоя комптатор. Може например да е без въздух или в средата на океана, или целият да е вледенен, или в състояние на война, или един Господ знае къде. Но пък, хей, не е като да те е застреляла наистина или нещо от този сорт.
Въображението на Еверет препускаше, докато следваше Сен, а после се спуснаха по скелето и обратно на улицата сред блъсканицата на Хакни Грейт Порт. Шарлът Вилие знаеше, че е тук. Чрез Идлър бе научила съвсем точно на кой кораб и в коя каюта. Отстъплението ѝ беше само временно. Щеше да се върне — по-умна и по-силна. Нямаше да спре. Следващия път щеше да се върне право при Евърнес и щеше да се погрижи да е подсигурена така, че никой да не може да я обиди. Трябваше да действа още сега. Онзи разговор с капитан Анастейзия; трябваше да бъде проведен още сега. Идлър, семейство Бромли, а сега и Шарлът Вилие и нейната секретна организация. Всички бяха по петите на Анастейзия Сикссмит. Трябваше да ѝ каже, че повече никога няма да я оставят на мира в Хакни Грейт Порт, че не е в безопасност. Берлин: беше я дочул да казва на Сен колко много обича Берлин, колко хубаво са прекарвали там. Трябваше да я убеди да избяга в Берлин. Но дори там можеше да не е в безопасност и достатъчно надалеч. Скоро, много скоро, по-скоро, отколкото беше планирал, той трябваше да се добере до Теджендра, да достигне портала, да намери Лора и Виктъри-Роуз и да се отърве завинаги от преследвачите на Множеството. Да отиде някъде, където нито можеха да ги намерят, нито да ги последват, като след поразяване със скоков пистолет. Щеше да подбере мястото внимателно, ах, толкова грижливо. Скоковият пистолет. Що за умопомрачително оръжие беше това? Скоковата технология на З3 беше напреднала, но това беше Портал на Хайзенберг с размерите на малък пистолет, който с лекота можеше да се пъхне в джоба или в дамска чанта. Идваше отнякъде другаде. На напълно случаен принцип ли работеше, или можеше да се програмира? Ами ако го свържеше към Инфундибулума? Пистолет, който можеше да те изстреля навсякъде в Целостта? Луда работа. Налудничави идеи. Мисли за капитан Анастейзия. След малко ще ѝ съобщиш, че светът ѝ е свършил. Как ще го направиш? Еверет спря по средата на улицата. Лактите и раменете го боляха. Какво, защо? Толкова се беше задълбочил в планове, стратегии и възможности, че напълно бе забравил за пазарските торби в ръцете си. Хранителни продукти за коледната вечеря, която никой нямаше да опита. Но ако сега ги захвърлеше, капитан Анастейзия щеше да започне да задава въпроси, преди да е успял да измисли убедителните отговори. Може и никога да не ѝ се удадеше възможност да опита от фазана макхани, но пък можеше да хареса сарито.