24.
Когато почувства промяната, Еверет подсушаваше чашите за кафе (нямаше две еднакви и всичките бяха нащърбени). Беше леко и почти недоловимо раздвижване, от което дори не загуби равновесие, нито успя да накъдри сапунената вода в мивката, но по някакъв начин, от усещането в стомаха си, Еверет разбра, че вече не бяха свързани със земята. Той приближи илюминатора. Керемидите и стъклените капандури на складовете се приплъзваха под него. Обслужващият ръкав, който приковаваше Евърнес към мачтата за скачване, се прибираше в крана. От тръбите и маркучите му капеше вода. Около електрическия конектор за зареждане прескачаха искри. Докер в оранжев светлоотразителен гащеризон, с кожен шлем и очила, говореше в радиостанция и вдигаше ръка за сбогом, докато корабът полека го отминаваше. Двигателните гнезда се завъртяха в монтажните си секции. Евърнес едновременно се обръщаше и издигаше. Той премина леко над Леонора Кристин, без да престава да набира височина. Докато се въртеше около оста си, в малкия запотен илюминатор на стената на кухнята се прожектираше панорамата на Хакни Грейт Порт. Гледани отгоре, скачени по четири за мачта, въздушните кораби изглеждаха като венчелистчета, а Хакни Грейт Порт — гигантско поле, обсипано с цветя. Виадуктите и надземните релси на железопътните линии протичаха из него като сребърни вени. Покривите продължава до безкрая; тук се виждаше искрящата нишка на канал, там — свързващата плетеница на електрически кабели. Най-после пред очите му премина и огромната монолитна маса на Хагърстаун. Още по-нависоко — появиха се лондонските кули, от корпоративните здания на ситито, притискащи като побойници катедралата „Свети Павел“, заплашителни с отлетите си богове, ангели и страховити водоливници, надолу по дължината на Флийт Стрийт чак до улица „Странд“, крайречната линия и правителствените палати по улица „Уайтхол“. Най-високо от всички, толкова тънка и невероятна, че приличаше на кадър от японска ролева игра, беше мачтата на авиопорта „Садлърс Уелс“, натежал от скачени въздушни съдове. На запад бях гроздовете от небостъргачи в Блумсбъри. Еверет различи назъбената Тайрон Тауър. Възхитата му се превърна в ужас.
— Не можете да потеглите сега! — изкрещя той в малкия дървен ковчег на корабната кухня. — Не сега! Трябва да… Върнете се, върнете се, върнете! — заудря с юмруци по стената.
Нановъглеродната плетка пое ударите му и дори не поддаде, докато Евърнес продължаваше да се издига, плавно и тържествено, сякаш да полетиш бе най-естественото нещо на света. Вече виждаше резервоарите и блатата, които искряха от скреж, извивката на реката при Гринуич и дългото ѝ спускане надолу към морето. Гнездата на двигателите се позиционираха за хоризонтален полет. Но Шарки беше казал, че остава поне още ден, докато приключат с товаренето. Издигането им не беше в график. Еверет изхвърча от кухнята и се затича по извитата пътека, водеща към носовата част, след което изкачи спираловидната стълба за контролното ниво, като вземаше по две стъпала наведнъж. Вратата на мостика беше отворена. Всеки екран вътре бе оживял — зелени дисплеи, премигващи през увеличителните стъкла. При нахлуването на Еверет Шарки му хвърли бърз поглед откъм работната станция на радиопредавателя. Сен стоеше на руля, уловила по една ръчка с ръцете си. Капитан Анастейзия се намираше пред големия изпъкнал прозорец, сключила ръце зад гърба си, и наблюдаваше блатата на Хакни и голямата сребриста купа на Темза при Уулич в краката си.