— Гудуинските пясъци — каза капитан Анастейзия. — Мястото за дуел на ветровиците. Сен, картите.
Сен извади картите таро „Евърнес“ от джоба над сърцето си. Капитан Анастейзия разбърка тестето, след което цепи с една ръка на три пъти. Върна тестето на Сен. Бледото лице на момичето бе изпразнено, очите ѝ — мъртви като мъртвите кораби долу във всепоглъщащия пясък, докато подреждаше пет карти на кръст върху командния пулт и ги обръщаше една по една.
Най-горната карта на кръста: дете в мидена черупка, теглена от костенурки. Детето гледаше нещо извън картата и сияеше като слънчице, без да забелязва гръмотевичната буря, която вилнееше в дъното на картата.
— Миденото дете — обясни Сен. — Заплашена невинност. Невежеството не е блаженство. Голяма опасност.
Всички на мостика се бяха събрали около пулта на Сен.
Най-долната карта на кръста: два лебеда с корони около шиите. Короните бяха свързани с верига.
— Суонхилде и Суонхаме — каза Сен. — Доживотно партньорство от някакъв вид. Може да бъде нарушено. Лебедите избират партньорите си за цял живот. Ако единият умре, другият умира малко по-късно.
Лявата част на кръста: брадат старец, седнал с прибрани до гърдите колене, вторачен извън картата с широко отворени очи. Около него, на височината на врата му, бе натрупал сняг.
— Зимният пазач — продължи Сен. — Студ. Глад. Нужда. Ще дойде ли някога пролетта? Ако е ноември или февруари: смърт на възрастен човек. Това са месеците, които убиват.
После обърна картата в дясната част на кръста. Човек с шапка и бричове по модата на осемнайсети век, поел по пътека, която се извиваше дълбоко в далечината на картата; подпираше се на тоягата си със сериозно и съсредоточено лице. Еверет отново се зачуди как ли се е сдобила Сен с тези карти, кой я беше научил как да ги нарича и как да ги тълкува.
— Пътникът бърза във вечерта. Времето не стига и хълмовете са смрачени, а ме чакат още много мили, преди да отпусна глава за сън. Пътят не е лек.
Сен отметна ъгълчето на последната карта, картата в центъра на кръста. Пусна я разколебана. Капитан Анастейзия се пресегна и смело я обърна с лицето нагоре. Слънцето и неговите планети в челюстите на всепоглъщащ вълк.
— Вълчият сезон — поясни Сен. — Най-ниският резултат на зара. Лошите побеждават. Слънцето е изядено. Светът е даден за цял сезон във властта на мрака и няма светлина.
— Така да бъде — каза капитанът. — Сами правим късмета си. По местата. Чака ни работа. Мистър Шарки, врагът ни?
— Нищо на камерите, мадам. Но пък в това време не можем да видим и собствената си опашка. Радарът докладва всякакви призраци и фалшиви показания.
Капитан Анастейзия вдигна ръка. На мостика настъпи мълчание. Тя остана напълно неподвижна. Еверет затаи дъх. Бавно, бавно като ледник, капитан Анастейзия се обърна наляво. Очите ѝ се разшириха:
— Сен! Пълен надясно!
Сен завъртя руля точно когато нещо огромно, готово да премаже и погълне целия свят, надвисна през бурния сняг. Вълкът, помисли си незабавно Еверет. Вълкът, който изяде слънцето. Не: по-лошо. Въздушен кораб, който идваше право към тях като таран и можеше всеки момент да ги разбие.
— Залепи ни за пода — изкрещя капитан Анастейзия. Сен блъсна ръчките докрай. — Дръжте се!
Еверет се заби в прозореца, когато Евърнес зави и се гмурна. Артър П се бе отъркал странично в тях и сега корабът потрепери с всичките си двеста метра. За момент си представи как цялата му структура се разпада — как подемните клетки се отскубват на свобода и побягват към горните слоеве на атмосферата, как покритието му се бели като портокалови кори, как носът се разцепва и го изсипва право към снега, морето и острите ребра на мъртвите въздушни кораби под тях. Сетне Сен ги бе измъкнала и отново плаваха на открито. Сякаш беше чула, помисли си Еверет, наблюдавайки как капитан Анастейзия включва интеркома. Нещо във въздуха, някаква вибрация, промяна в налягането, което бе почувствала с кожата си. Беше ги чула да идват. И ако не беше…
— Мистър Макхинлит, докладвайте какви са пораженията.