Радиоефирът се пръскаше от съобщения за подвига на Анастейзия Сикссмит, но тя не празнуваше. В този момент седеше в стаята за инструктаж с чаша леко подлютено какао в ръка. Лицето ѝ бе мрачно и натежало като бурята, която вилнееше от другата страна на илюминатора. Беше окървавена, а по тъмната ѝ кожа имаше тъмни синини. Цялото ѝ ухо бе облепено с тъмножълт лейкопласт на мястото, откъдето по време на битката бяха откъснати две от обеците ѝ. Беше отказала да сподели каквото и да е за ръкопашната ѝ схватка с Кайл Бромли. Единственото, което каза, бе:
— Не опозорих този кораб.
Кайл Бромли със сигурност нямаше да си отвори устата по въпроса. Надвит от жена. В това се състоеше най-големият срам на срамното им поражение. Раните, видими и невидими, тежките повреди, които беше понесъл корабът ѝ — нищо от това не бе причината за мрачното изражение на капитана в този момент. Причината беше Еверет Синг, който в този момент стоеше пред нея, по-нервен от когато и да било през живота си.
— Значи тази мадам Вилие държи за заложник баща ти в Тайрон Тауър? — попита капитан Анастейзия.
— Да.
— Специален пратеник на Множеството.
— Да.
— С почти безгранична власт и достъп до неизчерпаеми ресурси.
— Да.
— И скоков пистолет.
— Видях го с очите си. Попитайте Сен…
— Която е отишла в Тайрон Тауър.
— Направи го доброволно.
— А сега тази Шарлът Вилие те е проследила до кораба ми и няма да се спре пред нищо, докато не сложи ръка върху твоя комптатор… твоя Инфундибулум.
— Да.
— Значи съм замесена, без значение дали ми се иска, или не.
Еверет нямаше подходящ отговор за това. Капитан Анастейзия продължи:
— И искаш от мен да рискувам своя кораб, своя екипаж и своята дъщеря, за да ти помогна да върнеш баща си.
— Да.
— След което с татко ти и семейството ти ще заминете за някоя далечна, далечна равнина и ще живеете щастливи до края на дните си, а ние ще останем на този свят, изправени пред заплахата на Множеството.
— Да — потвърди Еверет. Сделката беше ужасна.
— Мога да те предам на властите. Мога да те отведа в Тайрон Тауър и да съобщя на човека на рецепцията кой си и какво притежаваш. Мога да го направя, и корабът ми ще бъде в безопасност, аз ще бъда в безопасност, Сен ще бъде в безопасност. Какво ми пречи да постъпя по този начин?
— Няма никаква причина.
— Седни, мистър Синг. Ще ти разкажа една история. Интересна е и наистина се е случила.
Еверет разгъна една седалка от стената и седна.
— Преди много време, или преди не чак толкова време, някога в миналото, бях лоцман на кораб на име Феърчайлд, бона кораб, от най-добрите, които някога са се издигали от Хакни Грейт Порт. Капитанът му се казваше Матс Хуствайт, норвежец второ поколение; семейството му се беше преместило тук след Руско-шведската война. Отговорник по товарите беше съпругата му Кори; тя беше от нашите — ветровик от Хакни до девето коляно, чак до времената, когато за пръв път са напълнили торба с газ и са я пуснали да лети. Бяха като семейство за мен. Бяха семейство за мен. Истинското ми семейство… е, да кажем просто, че семейството е там, където го имаш. Не съм оттук, не съм Хакни полони; западен ветровик съм; родена съм в Бристол Грейт Порт, под съпровода на църковните камбани на „Света Мери Редклиф“. Трябва да видиш корабите, подредени нос до нос по Флоутинг Харбър, цялата Трансатлантическа флотилия. Квебек, Бостън, Атланта, Маями; Хавана, Каракас, Ресифи и Рио; Монтевидео и Буенос Айрес; знаех всеки кораб, за къде лети и кой го пилотира. Баща ми беше летец, пилот по линията Монтевидео. Майка ми работеше в Газовата служба, но беше от истинските ветровици. Баща ми винаги обещаваше, че ще ме вземе със себе си, ще ме отведе с някой полет за Ню Йорк, Савана или Салвадор. Но вместо това си тръгна, така че и аз си тръгнах. Какво е да откриеш, че някой не е там, да разбереш защо, да разбереш, че казаното не е истина, че може би не е било истина в продължение на дълго време… Това ми е познато, мистър Синг. Напуснах ги, за да мога да летя. Не се гордея със себе си; просто трябваше да го сторя… Така че ето ме и мен, завършила Скайсейл Хаус само преди три години — лоцманската академия, — търся работа из корабите. Бях задлъжняла. Дължах много. Все още дължа. Лоцманска служба се намира трудно; като обувките на мъртвец е. Корабите са близки едни с други. Като семейство. Капитан Матс току-що бе загубил пилота си — Хю Бом Джизъс. Майка от Хакни, баща от Лисабон. Добър лоцман, но ужасен пияница.