Феърчайлд трябваше да заминава за Дрезден, но Хю бе решил да се впусне в тридневен запой. Някой, слава на Бога, го бе заключил в мазето на „Рицарят“ и му бе забранил да лети. Беше съсипал този кораб. Капитан Матс бе взел стоката на консигнация; и ето ме и мен, влизам през вратата. Късмет? Няма такова нещо, мистър Синг. Виждаш схемата, възможностите, моментите, протягаш ръка към тях. И ги караш да се случват. Взех комисионата и застанах на теглилката. Никога няма да го забравя: сто и дванайсет фунта и три унции баласт. Поех руля, издигнахме се и бързичко стигнахме до Дрезден… Вече бях лоцман на Феърчайлд и си разбирах от работата, мистър Синг. Бях в устата на всички в Хакни. Нямаше и един грешник, който да не ми купи питие; нямаше един оми в Хакни и немалко полони, които да не ме желаят. И нещата вървяха добре; бяхме сплотен екипаж. Капитан Матс и Кори имаха дъщеря… сигурна съм, че можеш да отгатнеш коя е тя. Когато стъпих на борда на Феърчайлд, беше на шест… още по-разглезена, отколкото е сега. И тогава можеше да навие когото си поиска на пръста… Сен Хуствайт можеше да купи и продаде всеки в Хакни. Добър, сплотен екипаж. Семейство… Бях лоцман вече втора година, когато направихме саргасовия рейс. Корабът ни се движеше основно по балтийската линия — Дойчланд, Полска, Империята на всички Русии, онова, което беше оцеляло от Скандинавия. Но това беше правителствен контракт; искаха да бъде изпълнен бързо, изпълнително и тип-топ. Редовният кораб беше изтеглен на сух док за ремонт. Бяха ни похвалили като надежден кораб за превозване на Кралската поща и мисля, че искаха да видят как ще се справим със спазването на графика и държавния договор. Беше бързо и лесно, зареждане с провизии на изследователски кораб на Кралското географско океанографско дружество в синьото Саргасово море. Прелитане, хвърляне на товара, обратно у дома. Не ни се налагаше да чакаме дори за обратна пратка… така че полетяхме. Беше през август. Времето — горещо, хубаво и ясно. Над Европа се бе задържал голям антициклон; хората си спомнят лятото като едно от най-добрите. Летяхме през сини небеса и не видяхме един облак чак докато не презаредихме в Мадейра и се отправихме на запад над открития океан. Там през август е сезонът на ураганите и ако над Европа е високо, над Централния Атлантик е ниско. И не просто ниско; три системи с ниско атмосферно налягане се въртяха една около друга, за да образуват ниското на всички ниски. Нашият метеорологичен радар обаче го следеше и капитан Матс се бе уверил няколко пъти, че ще заобиколим издалеч онова, което къкреше там. Барометърът спадаше така, както не бях виждала дотогава; хоризонтът бе почернял от единия до другия си край. Въпреки че бяхме на стотици километри, усещахме как вятърът ни разтърсва. Насрещните ветрове бяха свирепи. Извършихме доставката, обърнахме и се насочихме към Мадейра за презареждане. Но понякога нещата, когато станат достатъчно големи, се превръщат в чудовища; неща, които никой не може да предскаже, за които никой не може да се подготви. Бурята се задълбочаваше, задълбочаваше се и се задълбочаваше, подхранвана от горещината над Саргасово море; задълбочи се до нещо, което никой дотогава не бе виждал. Изследователският кораб вдигна котва и полетя пред нея. Ние обърнахме. Побягнахме… опитахме се да побегнем. Но вече бяхме изразходвали прекалено много мощност в борба с насрещните ветрове. Нямахме достатъчно резерви, за да се върнем до островите на Мадейра. Без електричество, без пропелери бурята щеше да ни подхвърля в небето като лист… Матс взе решението. Беше ужасно решение; единственото, което можеше да вземе. Така че в крайна сметка не беше никакво решение. Нареди ми да обърна кораба и да го насоча към бурята. Не се прави често… но всички кораби са съоръжени за него: презареждане в гръмотевична буря. Обърнах