Феърчайлд. Зададох курс право към сърцето на урагана. — Капитан Анастейзия хвърли поглед към илюминатора си, където вятърът навяваше все повече сняг. — Мислиш, че това е буря? Не е. Онова беше буря. Ренфилд, нашият машинист, подготви гръмоотводите. Небето изглеждаше прегоряло и кипнало; подлудяло от мълнии. След това поривите ни уловиха и усетих как рулят започна да подскача. Съпротивлявах се. Борих се с този кораб сред светкавиците. Удържах го стабилен в самото око на бурята. И привлякохме мълниите. Когато корабът улови мълния, всичко оживява от електричеството. Всеки парапет и всеки лост искрят. Косата ти се изправя. По стъклото пълзят огньове на свети Елм. По палубите се търкалят кълбовидни мълнии. Удържах я там; удържах я в сърцето на бурята, докато пиехме от светкавиците. Когато приборите отчетоха пълен заряд, обърнах кораба към Мадейра… Все още не мога да се отърва от мисълта, че виновно беше обръщането, че аз бях отговорна. Никога няма да разберем. Имаше волтова дъга от гръбния гръмоотвод до руля, достатъчно гореща, че да възпламени въглеродните нишки. Нановъглеродът не гори лесно, но когато се разпали, гори с невероятна топлина и е ненаситен. Поглъща всичко: обвивка, пилони, целия скелет. Корабът изгаря до кости. Горяхме. Малцина са изгаряли. Моли се да не ти се случва. Виждал ли си някога как гори къща? Най-погрешното нещо на света. Нечии надежди и безопасност, всички неща, които обичат и ценят — изгарящи безсмислено. Огънят няма мисъл и съзнателност. И с корабите е така, но в небето, като горящи ангели… Феърчайлд гореше и бяхме на сто мили от сушата. Кори излъчи сигнал за помощ до кораба на КГОД. Капитан Матс ми даде Сен и ми нареди да я отведа до спасителните капсули. Добери се до спасителна капсула. Измъкни се от тук. Тогава беше само на осем. И видя как домът ѝ, нейният кораб, изгаря… Гореше откъм опашката. Вдигнах Сен, затичах с нея и пред себе си виждах как опашката се превръща в маса от бял пламък. Нановъглеродът гори ярко като магнезий и се превръща директно в сажди, няма пепел, няма въглени. Видях как огънят пълзи по корпуса, а обшивката просто изчезва. Приличаше на болест, кожата се превръщаше в газ и вятърът го отвяваше. Видях как оребряването грее, нажежено до бяло, а след това изчезва… Не видях друга спасителна капсула да напуска кораба. Мисля, че имаха отчаяния план да изпуснат хелия; щеше да задуши огъня. Но от Феърчайлд не излезе нищо друго, докато не се изстреляха парашутите, и дори тогава бях ужасена, защото горящите парчета от обшивката на кораба падаха хаотично и ако някое от тях засегнеше парашутите, бяхме мъртви. Все още го виждам там, наполовина погълнат от пожара, в небето, греещ от вътрешността си, докато скелетът му гореше под обшивката. След това и обшивката щеше да се възпламени и да изчезне. Корабокрушението на Феърчайлд трябва да се е виждало от стотици мили, стига някой друг освен нас да е бил достатъчно луд, че да излезе в бурята. Последни се откъснаха газовите клетки. Видях как се търкалят, как пламват в ураганните ветрове. Нищо друго не излезе от този кораб. След това се приводнихме и имах прекалено много други работи за мислене, че да разсъждавам върху видяното. Откачих парашутите, за да не ни повлекат, след което разгърнах дълбоководната котва и включих аварийния маяк. И се задържахме, подмятани наляво и надясно по средата на буря, по средата на океана. Океаните ме плашат. По-големи са от всичко друго. Дори голям кораб като Феърчайлд е нищо в сравнение с океана, драсната в мрака клечка. Пуф. Няма я. А океанът ни мрази. Винаги ни е мразел. Може би не точно ни мрази, но не го е грижа изобщо за нас и нашите постижения. В него няма нищо човешко. Стабилизирах капсулата, нагласих радиото в работен режим и цяла нощ се носихме с бурята. Само двете, млада жена и дете, в спасителна капсула в средата на океана… Океанът е странен, мистър Синг. Най-странното нещо. Мисля, че това ме плаши най-много. Заспахме, не зная как, а голямата буря махна с опашка и обърна пак на запад. Остави ни да се клатушкаме на едно място като коркова тапа. Събудих се в спокойни води и под чисто небе. Слънцето огряваше лицето ми през илюминатора. И там отвън имаше кораб. Но не беше изследователският съд на КГОД, откъдето бяха следили маяка ми цяла нощ. И точно тук е онази част, за която съм сигурна, че трудно ще повярваш, макар че доказателството те гледа право в очите, мистър Синг. — Тя почука по масата с натъртените си кокалчета: — Не мореход, а въздушен кораб, който лежеше на около триста метра южно от нас, спуснал въжетата си за привързване във водата. Просто си висеше там; изключени двигатели, нищо на аварийния канал. Кораб, мистър Синг, насред въздуха. Корабът Евърнес. Мога дълго да ти разказвам как го улових за едното въже, как се изкачих с алпинистка екипировка и как го открих напълно празен — без жива душа на борда, мистър Синг. Мога да ти разкажа как го откарах у дома и за мистериите с Корабния регистър и със Службата по спасителни операции след корабокрушения, за това как станах собственик на кораба, господар и командир на въздухоплавателен съд, който не съществуваше. Мога да ти разкажа, мистър Синг. Но не съм длъжна. Доказателството е навсякъде около теб. Онова, което трябва да знаеш, е, че гледах как Феърчайлд изгаря в небето заедно с майката и бащата на Сен и че в този момент се превърнах в семейство за Сен. Не съм суеверна или особено религиозна — не повече от кой да е ветровик, — но в сърцето си съм уверена, че Евърнес ми беше даден, за да се превърне в неин дом…