- Не ги искам във фермата си - изломоти господин Туийл. - Козите ми ще пострадат необратимо.
Тео погледна към Уди и той се изправи, както беше инструктиран.
- Господин Туийл, с брат ми много съжаляваме за случилото се. Нямахме право да влизаме в имота ви и си даваме сметка за това. Просто се забавлявахме, не искахме да навредим. Поднасяме извиненията си и сме готови да направим каквото поискате, за да ви компенсираме.
Искрените извинения имаха голяма тежест в съдебната зала на съдия Йек.
Господин Туийл беше добродушен човек с голямо сърце. Как ще гледаш припадащи кози, ако не гледаш великодушно на света? Изражението му обаче остана строго, а очите му - забодени в пода. Уди седна.
Съдия Йек погледна господин Туийл и попита:
- Колко голяма е фермата ви?
- Двеста акра.
- Аз съм отраснал във ферма и знам, че все има храсти за сечене, дърва за цепене. Със сигурност ще намерите някаква работа на тези момчета, нещо за вършене далече от кошарата на козите.
Господин Туийл закима и почти се усмихна, сякаш се беше сетил за неприятна работа във фермата, отлагана с години.
- Да, струва ми се.
- Ето какво ще направим - отсече съдия Йек. - Обявявам и двамата за виновни за незаконно проникване в частен имот, но това няма да бъде отразено в съдебния архив. И тъй като нямате пари, не присъждам глоба. Осъждам ви на по двайсет часа труд във фермата на господин Туийл през следващия месец.
- Ако не се явите или не изпълните каквото ви каже, ще се видим отново тук и тогава няма да съм в добро настроение. И да не сте припарили до козите. Съгласен ли сте, господин Туийл?
- Да, струва ми се.
- Въпроси, Тео?
- Не, господин съдия.
- Много добре. Следващото дело.
ВТОРА ЧАСТ
Вторият процес
15
Когато Тео се събуди в понеделник сутринта, дъждът барабанеше по прозореца на стаята му и се чуваха гръмотевици. Навън беше тъмно, прекалено тъмно за ставане, но той и бездруго почти не беше мигнал. Взираше се в тавана, потънал в тежки мисли, когато усети нещо да се раздвижва до леглото му.
- Добре - каза и се отмести, за да може Джьдж да се качи в леглото.
Кучето не обичаше гръмотевиците и се чувстваше в по-голяма безопасност под завивките, а не под леглото.
Как щеше лошото време да се отрази на процеса? Тео не беше сигурен. Може би щеше да прогони част от зрителите, но едва ли. Съдебната зала щеше да е претъпкана. Градът не говореше за почти нищо друго, откакто Пийт Дъфи беше заловен във Вашингтон.
Щеше ли Тео да присъства в съдебната зала? Ето това беше големият въпрос. Господин Маунт беше попитал директорката, госпожа Гладуел, дали класът му може да присъства на откриването на процеса точно както предишния път, но молбата му беше отхвърлена. Момчетата имали и други занятия, и други задължения, затова не било редно неговият час да погълне толкова много време, и то извън училище. Тео и господин Маунт здравата се ядосаха, но не можеха да направят нищо.
Вторият процес на Пийт Дъфи щеше да бъде по-голям от първия. Защо госпожа Гладуел отказваше да го проумее? Момчетата щяха да научат много повече в съдебната зала, отколкото ако останеха да се мъчат с испански или химия. След като се разбра, че няма да могат да отидат групово, Тео започна да крои планове сам да се измъкне от училище. Позачуди се дали отново да не се престори на болен, и то не с обичайната раздираща кашлица или стомашно разстройство, или температура, повишена със затоплена на радиатора кърпа, която притискаше към челото си. Нищо от това нямаше да свърши работа най-вече защото родителите му често бяха виждали тези номера. Провери в интернет какви са симптомите на грипа, на ангината, на коклюша, дори на апандисита, но си даваше сметка, че това са твърде сериозни заболявания, за да ги симулира. Освен това майка му щеше да настоява да не мърда от леглото няколко дни. Хрумна му да се примоли на съдия Хенри Гантри, негов верен съюзник, и да се опита да го убеди, че трябва на всяка цена да бъде в съдебната зала. Си- гурно можеше да бъде полезен някак. Поговори с Айк за план, според който той го измъква от училище уж за да отидат на погребение, но си спомни, че и този номер вече беше използван. Накрая убеди господин Маунт да се намеси и да напише молба Тео да бъде изпратен да наблюдава първия ден от съдебния процес, за да докладва всичко в часа им по, Държава и право“. Госпожа Гладуел неохотно даде съгласие, но само ако родителите на Тео са съгласни.
И тук удариха на камък. Родителите му смятаха, че той вече е пропуснал много от училище. Обикновено бяха на различно мнение: единият казваше „да“, другият казваше „не“ и обратно. Този път обаче останаха единен фронт и засега Тео не беше успял да ги победи. Не можеше да си представи, че ще изпусне процеса.