Когато сенките се скриха в мрака, тя усети близостта на Джарет. Той лежеше до нея и я държеше в прегръдките си. Очите му бяха затворени. Това е сватбената ми нощ, каза си безсилно Тара. Никога не беше изпитвала такова дълбоко смущение — и такова щастие. В гърлото й се надигна хълцане и тя скри лице на гърдите му, за да избегне погледа му.
Мъжът помилва нежно бузата й.
— Защо плачеш? Съжалявам, че ти причиних болка.
— Вече не ме боли — излъга тя. След омаята на оргазма между бедрата й пареше отворена рана.
Джарет помълча малко, после отбеляза:
— Вече съм сигурен, че не си избягала от зъл съпруг.
Тара му обърна гръб и се загледа с невиждащи очи в пламъка на свещта.
— Нали ти казах, че нямам съпруг…
— Прощавай, но има твърде много неща, които не си ми казала — отвърна той, улови брадичката й и я принуди да го погледне.
— Ти се ожени за мен, без да искаш обяснения.
— Това е вярно.
— Съжаляваш ли?
— О, не! Ти ми направи най-приятната изненада в живота ми.
— Но аз…
Жадна целувка затвори устата й и тя забрави миналото, пропъди тревогата за бъдещето. Този път екстазът беше още по-красив и омагьосващ. Болката изчезна като по чудо. После двамата дълго лежаха прегърнати, ударите на сърцата им бавно се успокояваха. Когато отново започна да диша дълбоко и равномерно, Тара потъна в царството на сънищата.
Джарет остана още дълго време буден, прегърнал съпругата си, и размишляваше за тайнственото й минало. След време неговото собствено минало започна да го преследва. Твърде дълго беше живял с болката от загубата. Постоянно се вкопчваше в спомените си. Трябваше му жена, в това нямаше съмнение. Тази нощ я бе намерил, но не очакваше, че тя ще събуди в сърцето му толкова силни чувства.
Какво точно изпитвам, опитваше се да прецени той. Та аз почти не я познавам. Не знам от какво бяга. Е, може би аз също съм беглец и двамата ще си помогнем взаимно в бягството от страданията.
Той приглади назад разкошната руса коса и отново се възхити от красотата й. Тази жена беше изключителна, единствена по рода си… Докато лежеше в обятията й, той бе забравил дълбоката тъга по жена си. Сега го измъчваха угризения на съвестта. Миналото е мъртво, опитваше се да си внуши той. Минало и погребано. Неговото минало, миналото на Тара. И двамата щяха да запазят тайните си.
Джарет стана безшумно, отиде до масата и си наля чаша вино. Отпи голяма глътка и се обърна към леглото. Тара се бе събудила и го гледаше втренчено. Той й се усмихна и вдигна чашата за наздравица.
— За бъдещето — нашето бъдеще.
Клив Картър изчака, докато се зазори и свещите в кръчмата угаснаха. През цялата нощ не издаде нито веднъж гнева и нетърпението си. Той беше син на известен политик, единственото дете на богат, ползващ се с всеобщо уважение мъж. Твърде често беше наблюдавал интригите на политическата сцена и знаеше урока си. Мъжът трябваше да запази спокойствие, все едно какво го заплашваше и какви събития беше предизвикал с действията си.
Двамата му пазачи не се върнаха. Появиха се само слугите на жалкия гостилничар, за да съобщят, че са намерили младата жена, но Макензи не искал да я пусне преди края на нощта. Ийстууд ги изпрати обратно в пансиона. Скоро пристигна новината, че Макензи е изчезнал с момичето.
— Трябва да я изтръгнете от ръцете му — заяви спокойно Картър, докато гостилничарят стоеше пред него като наказан ученик. — Нали ви казах, че тя е убийца. Онзи мъж няма право да й дава закрила. Макензи трябва да дойде тук и…
— Не е толкова просто, сър. Той е много богат и има влияние в града… Освен това е невероятно силен. Говорят, че се нахвърлял срещу алигаторите с голи ръце.
Клив избухна в презрителен смях.
— Хайде, Ийстууд, изпратете пак хората си. Трябва да разберат какво е станало с Тара Брент. А мъжът, който се бори с алигатори, умира като всеки друг, когато куршумът го улучи между очите.
— Мистър Картър! Боя се, че не разбирате. Ако сторите нещо на Макензи, законът вече няма да е на ваша страна.
— Нямам време за безплодни дискусии. Постарайте се да ми доставите сведенията, от които се нуждая. Засега ми носите само разочарования.
Ийстууд пое дълбоко въздух, изтича до вратата, където чакаха хората му, и отново им нареди да търсят Тара. Докато стоеше на прага, един от другите му слуги изникна внезапно от утринния здрач, държейки главата си.
— Какво има? — попита смаяно кръчмарят.
— Някой беше при нея. И се движеше по-бързо от индианец. Така ме удари, че загубих съзнание. Двамата изчезнаха вдън земя.