Ийстууд се обърна с въздишка към Клив Картър:
— Нали ви казах, сър? Ако Макензи е решил да задържи жената, вече няма да я видите.
— Великолепно! — извика презрително изисканият мъж.
— Ако се съгласите да увеличите малко възнаграждението ми, аз обещавам да ви намеря Макензи. За съжаление ще се наложи да почакате. Почти съм сигурен, че той ще се върне във Флорида.
— Там ще го намеря и сам. — Клив измери с презрителен поглед жалкия кръчмар, който мислеше единствено как да спечели повече пари. Само неговата алчност беше виновна, че Тара успя да му се изплъзне. Той се надигна, удари с бастуна по пода и изведнъж от сребърната дръжка изскочи малък остър нож. Без да се бави нито секунда, Клив се хвърли към Ийстууд и размаха бастуна си.
Гостилничарят изохка и притисна с трепереща ръка шията си. Между пръстите му потече струйка кръв. Той изгледа невярващо Картър, после рухна на пода. Умря още преди да е докоснал земята.
Клив се обърна към един от пазачите си, който чакаше в ъгъла на кръчмата.
— Хвърли тази измет в реката. А после разпространи слуха, че момичето се е върнало, за да убие Ийстууд, и пак е избягало.
Мъжът извлече трупа от кръчмата, без да каже дума. Тинестата вода на Мисисипи често приемаше в студената си прегръдка изгубените души и твърде рядко ги изхвърляше по бреговете си.
Никой няма да го потърси, каза си доволно Клив. Хора като Ийстууд умираха всеки ден — по кейовете, в игралните салони и публичните домове. А този отвратителен гостилничар заслужаваше смъртта.
Също като Джулиън Картър.
Онова, което му предстоеше, изискваше внимателно и хладнокръвно обмисляне.
Гневът в гърдите му пламна с нова сила. Не на последно място и защото Тара бе предпочела да се продаде на друг мъж, вместо да приеме онова, което й предлагаше Клив Картър. Сега трябваше да прояви максимална предпазливост. Той седна на стола си и затропа с пръсти по масата. Сигурно тя не беше казала истината на онзи Макензи, а само го беше помолила да улесни бягството й.
Ще я намеря, каза си ядно Клив. Даже ако трябва да отида във Флорида или да вляза в ада.
5
На следващата сутрин Джарет се събуди от силното чукане на вратата. Той скочи, огледа се сънено и бързо уви голите си хълбоци с една кърпа. После си припомни, че жена му също не е облечена, зави я и навлече набързо панталона си.
Чукането не преставаше. Вбесен, Макензи отвори рязко вратата и застана лице в лице с ухиления Робърт Трейт, който изобщо не се разкая за нахалството си.
— Много съжалявам, че смущавам покоя ти, капитане, но екипажът чака заповеди. — Той се надигна на пръсти, за да погледне над рамото му. — Как е булката?
— Спи. Щом се събуди, можеш да я попиташ. И ако се чувства нещастна, не забравяй, че вината за това е твоя.
Робърт го изгледа възмутено.
— Защо моя?
— Защото женитбата беше твоя идея.
— Това е вярно, но нима съм виновен, че ти се държиш като грубиян?
— Аз ли се държа като грубиян? — попита смаяно Джарет.
— Я виж, бедничката спи като мъртва. Кой знае какво е преживяла през нощта…
Джарет стисна зъби и приятелят му веднага отстъпи крачка назад.
— Капитане, викат ви на палубата — обяви през смях той. — А тъй като искам да запазя лицето, с което съм се родил, млъквам и изчезвам.
Той отдаде чест и излезе в коридора. Джарет побърза да затвори вратата. Тара продължаваше да спи и той я загледа замислено. Странно — вчера по това време още не я познаваше, а сега тя беше негова съпруга. Каквото и да криеше от него, тя беше изпълнила задълженията си през първата сватбена нощ. Дори много повече от това. Да, той искаше да я притежава, но не очакваше…
Какво?
Дългите, гъсти мигли почиваха спокойно върху розовите бузи. Косата й напомняше на златна мрежа, кожата й блестеше като слонова кост. Съвършено оформеното тяло би омагьосало всеки мъж. Той го знаеше и преди — но въпреки това преживя истинска изненада.
Той обичаше морето, обичаше кораба си, но можеше да го напусне, без да му липсва. Обичаше коня си, но не изпитваше болка, когато се разделяше с него. След като Лайза умря, той беше убеден, че втората съпруга ще бъде нещо като „Магда“ или коня му — скъп предмет, който щеше да използва, да се грижи за него и да го пази, без да му посвещава много време и мисли. А сега…
Глупости, каза си решително той и се облегна на вратата на каютата. Съпругата не е нито кораб, нито кон… Въпреки това той беше очаквал да се отнася към нея по същия начин, да се забавлява с красотата й, да си достави удоволствие и после да си отиде без съжаление. Ала след тази нощ се чувстваше окован в златни вериги. Никога не беше помислял, че ще изпита толкова силни чувства.