Когато узна за случилото се, Джарет намери Томпсън и му поиска сметка. Агентът му заяви, че мярката е била необходима, пък и било крайно време да се даде урок на наглия Оцеола. Джарет се опита да го предупреди за опасността, но не успя. Самият той беше положил всички усилия, за да запази мира с Оцеола въпреки тежката обида, нанесена на индианеца. Имаше и други бели, които бяха убедени, че Томпсън е постъпил несправедливо. В случай, че възникнеха трудности, тези бели мъже щяха да попаднат между двата огъня.
А сега той се завръщаше вкъщи с нова съпруга. Колкото и да се опитваше да скрие миналото си от нея, някои неща не можеха да останат скрити.
— Имаме ли достатъчно запаси на борда? — попита той, обърнат към Лео.
— Разбира се, сър. Ако вятърът се усили, вдругиден сутринта ще бъдем в Тампа Бей.
Джарет отпи голяма глътка черно кафе, което му беше много вкусно и изостряше ума му. Хладният морски въздух беше толкова освежителен.
— Аз ще поема кормилото — каза той на Робърт и подаде празната чаша на Лео. — Кажете на Натан да приготви яденето, Лео.
— Разбира се, сър — отговори морякът и се запъти към кухнята.
Робърт остана до приятеля си и Джарет простена вътрешно.
— Какво има още?
— Исках само да ти кажа, че според мен си намерил най-подходящата жена.
— Ще изчакаме и ще видим. Още отсега се бои от змиите и крокодилите. Как мислиш, добре ли ще се почувства, когато узнае истината за положението, в което се намирам?
— Искаш ли да я попитам?
— Ако й кажеш само една думичка, ще ти отрежа главата.
— Добре де, ще мълча като гроб. Но какво ще направиш, ако младата дама не понесе истината? Ще я изпратиш ли на север?
Джарет се облегна на перилата, загледа се във вълните и след малко поклати глава.
— Тя също има своите тайни. Не съм я принудил да стане моя жена. Сега ще легне на онова, което сама си е постлала.
— Може би трябва да я предупредиш.
— Ще го направя, щом съм готов.
— Щом слезем в Тампа, тя ще чуе някои доста неприятни неща.
— Вероятно. А ако желае да чуе нещо повече, ще попита мен.
— Дано сте прав, капитане — съгласи се с театрална въздишка Робърт, събра пети и се поклони. — Ще отида в кухнята да помогна на Натан. Днес трябва да имаме празнично ядене.
Джарет пое кормилото и се наслади на самотата си, на свежия вятър и люлеенето на кораба. Събитията от последната нощ отново оживяха в ума му. Какво ли щеше да му донесе бъдещето?
Тара се надигна в леглото, объркана и все още сънена, и огледа чуждата обстановка. После споменът се върна и бузите й пламнаха. Велики боже, колко бързо стана всичко, а сега…
Събуди я упорито чукане. Тя скочи от леглото и побърза да се облече. Той се беше върнал. Не, това не беше Макензи. Той нямаше да чука, а щеше да влезе направо. Джарет Макензи, нейният съпруг… В главата й цареше ужасен хаос и тя се побоя да не загуби разума си.
Не, тя го бе загубила още миналата нощ. Загуби много, но спечели още повече. Какво щастие изпита в обятията на Джарет…
— Тара? — попита учтив мъжки глас.
Напълно облечена, но без да е сресала косата си, тя отвори вратата. Робърт Трейт внесе сребърна табла и се поклони със съвършена учтивост.
— Винаги на вашите услуги, Тара.
— Благодаря — отговори с усмивка тя и направи грациозен реверанс.
— Да оставя ли закуската на писалището?
— Какво има за ядене?
— Великолепна супа от лангуста.
— Звучи примамливо.
Мъжът остави таблата, вдигна капака и намести капитанския стол. После приседна на ръба на масата.
— Нека моето присъствие не ви пречи, аз вече се нахраних.
Супата ухаеше чудесно и Тара усети колко е гладна. Тя се настани удобно на стола и започна да се храни.
— За Джарет ли работите?
— Само от време на време.
— Двамата сте добри приятели, нали?
— Най-добрите. Готов съм да умра за Джарет. Освен това споделяме страстната любов към Флорида.
— Въпреки алигаторите и насекомите? — попита с привидна небрежност тя.
— Не се подигравайте, Тара. Трябва първо да видите залезите! Или да пиете от водата на Хуан Поне де Леонс…