— Точно така, сър. Запасите от сладка вода са почти изчерпани, но Робърт заповяда да приготвим гореща баня за мисис Макензи, тъй като щяла да й се отрази добре след сутрешното къпане.
— Така значи…
— Да, сър. И жена ви оцени високо този знак на внимание.
— Мога да си представя — промърмори Джарет. — След като жена ми се е окъпала, не ми се иска да хабя още прясна вода.
— Ние сме почти у дома, сър.
— Как можах да не забележа…
Иронията на Джарет не подейства на Лео.
— Позволете да поема кормилото, капитане. Да вдигнем ли платната? От северозапад повя по-силен вятър.
— Добре, Лео, погрижете се за всичко — отговори уморено Джарет. Докато първият офицер даваше заповеди, той тръгна бавно към каютата, за да се наслади на брачните радости — твърдо решен да държи чувствата си под контрол.
Тара чу стъпките, които се приближаваха към вратата и веднага ги позна. През деня Робърт и останалите членове на екипажа бяха идвали многократно да се осведомят за желанията й и да попитат как се чувства. Стъпките на Джарет бяха единствени по рода си — учудващо леки за толкова едър, силен мъж. Пулсът й се ускори. Страх ли изпитваше или изпълнена с очакване радост? Не можеше да си отговори на този въпрос.
Вече доста отдавна седеше на леглото, облечена в дългата бяла нощница, и размишляваше за странния мъж, който беше станал неин съпруг. Джарет беше необикновено красив, а милувките му разгаряха в тялото й огън, за чието съществуване изобщо не беше подозирала. Ала тъмните, настойчиви очи отново и отново изискваха да узнаят истината за нея. Може би той скоро щеше да чуе някои слухове и тогава…
Тара потрепери от внезапен студ. Е, поне не го беше излъгала и с чиста съвест можеше да го уверява в невинността си. Можеше само да се надява, че той няма да престъпи думата си и да я измъчва с въпроси. А докато тя спазваше своята част от уговорката и изпълняваше брачните си задължения… Това не беше трудно. Джарет знаеше как да й доставя плътски радости дори когато в сърцето й бушуваха гняв и отчаяние.
Да, тя щеше да му бъде добра съпруга. Ала нямаше да му позволи да я командва, след като толкова дълго и упорито се беше борила за независимостта си.
Джарет влезе и затвори грижливо вратата на каютата, все още бос, само по тесния панталон, който подчертаваше мощните му хълбоци. Слънцето беше оцветило раменете му в меднокафяво. Той хвърли кратък поглед към жена си и отиде до писалището, където бяха оставени покрита сребърна табла, парче хляб и пълна чаша с вино.
Обърна се към Тара с въпросително вдигнати вежди и тя отговори тихо:
— Аз съм вечеряла…
Той кимна, седна и отпи голяма глътка вино.
— Значи си вечеряла… и си се окъпала?
— Да. Трябваше ли да те помоля за разрешение?
Мъжът се усмихна и скръсти ръце в скута си.
— Може би. На всяка друга жена бих казал не. Но ти си толкова непредвидима, че всеки път трябва да знам точно какво смяташ да правиш. Странно — ти се боиш от алигаторите и змиите във Флорида, но не и от акулите…
— Познавам морето.
— Наистина ли?
Тара не отговори. Джарет вдигна капака и се нахвърли жадно върху вкусната риба. Изпразни чашата си и я напълни отново. Нахрани се и се облегна доволно назад. Светлината на свещите позлатяваше тъмната му коса.
Най-после реши да прекъсне мълчанието.
— Флорида съвсем не е толкова лоша, колкото си мислиш. Страната е прекрасна, неизбродна и невероятно разнообразна. За да плаваме от Пенсакола на запад към Сейнт Огъстин, ни трябват петнадесет до двадесет дни. По-рано сенаторите провеждаха заседанията си поред в двата града. Много скоро обаче започнаха да се оплакват от тежките пътувания. Един път претърпяха корабокрушение в самия край на полуострова и решиха да изберат за столица някое селище по средата. Така се появи Талахаси.
— Странно име — прошепна тихо Тара. — Сигурно е индианско.
— Точно така. — Като видя потръпването й, Джарет попита тихо: — Презираш ли индианците?
— Аз… се боя от тях — призна едва чуто тя.
Джарет стана, отиде при нея и седна на ръба на леглото. Помилва нежно косата й, после свали бялата нощница. Устните и ръцете му отново разпалиха пламъците на страстта й. Тара въздъхна доволно и се отпусна в ръцете му. Скоро щеше да полети отново към онзи рай, където от небето се сипеха звезди. Мина дълго време, докато успя да успокои лудо биещото си сърце. Накрая заспа доволна в обятията на мъжа си.
ВТОРА ЧАСТ
В ПУСТОШТА
6
Още малко и ще си бъдем у дома, повтаряше си възбудено Джарет. Той заповяда на екипажа да събере платната и да обърне кораба, за да могат да влязат в пристанището на Тампа. Още малко. За да стигне до плантацията си, той щеше да продължи пътя си нагоре по реката. Тази вечер обаче щеше да запознае жена си с няколко приятели, които живееха в този откъснат от света външен пост.