Някогашната опорна точка на военните, форт Броук, беше разположена в близост до залива. От нея се разви градът Тампа — недостатъчно елегантен, не особено цивилизован и все още обитаван предимно от войници. Някои от военните, преместени тук, бяха на мнение, че са ги изпратили в ада. Други обичаха белите плажове, лазурносинята вода на залива, мекия вятър, който не преставаше и през зимата. Рядко ставаше наистина студено, дори когато в Джаксънвил и Пенсакола падаха снегове.
В Тампа живееха и жени — съпругите на военните, продавачки, леки момичета, които бяха на издръжка на правителството. Фортът се издигаше над скромните дървени къщи, наскоро прокараните улици имаха дори дървени тротоари, за да могат дамите да опазят колосаните си поли. Все още имаше много места, където човек, ще не ще, трябваше да гази през калта, особено в дъждовните дни.
Градът се разрастваше с всеки ден. Бръснари, лекари, зъболекари, аптекари и търговци идваха да упражняват занаята си в Тампа. Във всеки двор имаше кокошки, все по-често се виждаха крави, офицерите яздеха великолепни коне.
— Доста е оживено, нали? — отбеляза Робърт, който стоеше до приятеля си и наблюдаваше Тампа през далекогледа.
Джарет кимна и взе далекогледа от ръката му. Новобранците се упражняваха в оградените дворове на казармите. Други войници тичаха от къща на къща, сякаш имаха да предават важни новини. Двадесетина мъже се метнаха на седлата и препуснаха нанякъде. При тази гледка сърцето на Джарет се сви тревожно.
— Какво означава това? — попита загрижено Робърт.
— Знаеш го не по-зле от мен — отговори Джарет и се почувства зле. Нови битки с индианците… Точно от това се опасяваше. Оцеола не беше простил унизителното затворничество при Уили Томпсън.
Мирът беше само привиден. През ноември 1835 година, малко след разговора, който Джарет проведе с Оцеола, Алигатора и Тичащата мечка, положението се изостри.
Още при онази среща Оцеола беше убеден, че не могат да се надяват на мир. Убийството на индианеца Чарли Ематла вдигна много шум. Според Оцеола това не беше убийство, а екзекуция на човека, предал народа си. Много семиноли, обезкуражени от постоянния глад и страданията на близките си, приеха действията на Чарли като капитулация пред белите, като предателство спрямо хората, които не искаха да бъдат изпратени още по-навътре в дивите зами на Флорида.
Андрю Джаксън отдавна искаше да изтика индианците западно от Мисисипи. Тъй като белите заселници бяха алчни за земя, проблемът постоянно се изостряше. Накрая Джаксън, вече президент на САЩ, взе решение, че индианците трябва да бъдат обезщетени за загубените територии и веднага да бъдат изпратени на запад. Войската във Флорида смяташе да проведе заселването през пролетта на 1836 година, все едно дали индианците бяха съгласни или не.
Когато получи нареждане да поведе хората си на запад, Чарли заяви на белите, че няма право да решава от името на всички семиноли, пък и самият той принадлежал към племето крийк. Той притежаваше плантация и добитък в северната част на централна Флорида. Един ден обаче се умори от съпротивата и каза, че е готов да потегли на запад. Закара стадото си във форт Кинг и го продаде. По обратния път бе нападнат от враждебно настроени индианци, водени от Оцеола, и бе застрелян. Джарет бе узнал това от приятелите си във Форт Броук.
Враждебността на Оцеола се подхранваше не само от необмислената постъпка на Уили Томпсън. Той имаше и друга причина да мрази белите.
Още много млад, Оцеола си бе взел две жени, Утринна роса и Залязващо слънце. Много години преди началото на военните действия Залязващото слънце — красива индианка с черна кръв — беше отвлечена от бели трапери. Търговците на кожи продадоха младата жена на пазара за роби в Сейнт Огъстин и тя трябваше да работи в една плантация. Джарет и Тичащата мечка успяха да я измъкнат от лапите на жестокия собственик.
Така зловещата история завърши добре. Въпреки това Джарет не се съмняваше, че Оцеола копнее за отмъщение. Един ден траперите, отвлекли Залязващото слънце, излязоха на лов и изчезнаха безследно.
Всичко това беше минало. Сега, когато напрежението нарастваше, се събудиха и спомените. Джарет съжаляваше горчиво, че беше останал толкова дълго в Ню Орлиънс, но съзнаваше, че не е в състояние да се намеси в събитията. Първо трябваше да узнае какво става в родината му.