— Джарет спомена, че сте напуснали Ню Орлиънс доста набързо и вещите ви са останали там. Трябва да знаете, че перачката му Кота е отлична шивачка. Разбира се, ако не смятате да се справите сама.
— О, аз мога да шия — отговори Тара. Очевидно Нанси беше повярвала, че новата мисис Макензи произхожда от богато семейство и не би се занимавала с такива неща. Разбира се, тя не биваше да узнае защо Тара беше толкова сръчна с иглата и конеца.
— Е, довиждане, Тара. Бог да бъде с вас! Радвам се, че Джарет няма да бъде сам и съм сигурна, че ще стори всичко, за да ви пази. С удоволствие ще ви посетя, когато е възможно. Надявам се скоро да дойдете отново в града. Пътуването по реката трае само два дни, а на кон или в карета е малко по-дълго. Това означава, че не живеем твърде далече едни от други.
— Нанси… — Джарет я докосна по рамото и тя се обърна бързо, надигна се на пръсти и го целуна.
— Бог да те пази, Джарет.
— И теб, скъпа — отговори с усмивка той, после стисна здраво ръката на Джош. Робърт също се сбогува със семейство Рейнолдс и тримата се качиха на борда на „Магда“.
Докато корабът се отдалечаваше от кея, Джарет стоеше до перилата, сложил ръка на рамото на Тара.
— Поздравления, скъпа — прошепна в ухото й той.
— За какво?
— Ти запази брадичката си гордо вдигната. И не скочи в реката.
— О, нали тепърва ще плаваме по реката…
— Да, но в посока, противоположна на цивилизацията.
— О, Джарет, защо не разбираш…
— А ти защо не искаш да ми се довериш? — прекъсна я сърдито той. После рязко се обърна и се запъти към кормилото.
Тара остана до релинга. От очите й потекоха сълзи. Нанси и Джош продължаваха да й махат от брега. Едва сега тя забеляза зад тях едрия рус мъж в спретната униформа, който беше разговарял с Джарет предишния ден. Когато срещна погледа на Тара, той свали широкополата си шапка и се поклони дълбоко. Макар и колебливо, тя вдигна ръка и отговори на поздрава му.
Градът изчезна бавно от погледа й. Скоро останаха само гъстите храсталаци по брега. Наближаваха дивата, опасна земя на Флорида.
Тара остана няколко часа на палубата, докато „Магда“ плаваше срещу течението, за да разгледа дърветата с увиснали над водата могъщи клони, от които висеше сивкав мъх. Вълните бяха тъмнозелени. Много скоро целият свят се оцвети в зелено, дори небето. Единствените цветни петна бяха ярките цветове на дивите цветя. Нежният, свеж бриз издуваше платната.
Тара се стресна до смърт, когато от дърветата долетяха птичи гласове, пронизителни, обвиняващи.
Небето се стъмни и тя си каза, че сигурно ще завали. Изведнъж вятърът раздвижи килима от листа и тя спря да диша. Сигурно между дърветата щеше да излезе индианец с пъстри пера на главата! Оказа се, че е била само една голяма птица, която се издигна величествено във въздуха.
Когато усети докосване по рамото, Тара се обърна стреснато и едва не изпищя. Силният вятър рошеше косата й. Джарет я прегърна успокоително. Бос, само по панталон, той застана до нея. Бронзовата му кожа беше като на индианец.
— Слез долу, защото само след минута ще се намокриш до кости! — извика той, за да заглуши воя на вятъра. Тя го гледаше, без да отговори, и в погледа му се появи учудване. — Бледа си като смъртник.
— Помислих, че съм видяла главата на индианец, украсена с пера.
— Но тъй като не изпищя, нито скочи в реката, сигурно не е бил индианец?
— Не, само някаква птица — отговори с достойнство тя. — А сега трябва да ме извиниш. Искам да се прибера на сигурно място, преди да съм се намокрила.
— Разбира се. — Ръката му се плъзна от рамото й и той остана неподвижен, докато тя се прибра под палубата. После се загледа втренчено към брега. Не искаше да дразни Тара. Всъщност беше дяволски щастлив, че е видяла само птица.
Защото индианците дебнеха в храстите и го наблюдаваха. Нямаше да го изпускат от поглед, преди да стигнат в плантацията.
Валя през целия ден, понякога силно, после само ръмеше. Тара остана в капитанската каюта, за да подреди нещата, които Нанси беше избрала за нея. Намери различни платове, кройки и бельо. Хареса си един плат и веднага се зае да си ушие нова рокля.
Когато следобедът беше към края си, тя чу стъпки, но вратата не се отвори. След малко се появи Натан и й донесе табла с вечерята. Едва сега тя се сети, че не е хапвала почти нищо през целия ден и се нахвърли жадно върху храната. След като вечеря, се поразходи малко из кабината, после решително отвори вратата и се качи по стълбичката. Корабът напредваше бавно. Тара потрепери от вечерния хлад, пристъпи към релинга и се загледа в падащия мрак. Брегът й вдъхваше недоверие. Някъде в гъсталака се движеха полуголи сенки. Тази мисъл я изпрати обратно в кабината. През нощта нямаше да затвори очи. Някъде много отдалече се чуваха гласовете на мъжете, които бяха застанали до кормилото. От време на време се чуваше дори смях.