Най-после Тара смени роклята си с плътна памучна нощница и се пъхна под завивките. Слухът й беше напрегнат, тялото й трепереше. Всички шумове й се струваха подозрителни. Дали индианците щяха да нападнат кораба? Дали мъжът й щеше да прекара нощта при нея?
Скоро умората я надви и тя заспа. Видя се да тича боса през гъста, тъмнозелена гора. Отначало чуваше само неравномерните удари на сърцето си, после започнаха да пращят клони. Приближаваха я заплашителни стъпки.
Пред нея тичаше Уилям. Отчаяна, тя се опитваше да го извика, да го настигне, да избяга от индианеца, който я преследваше и щеше да я обезобрази до неузнаваемост.
Тя хвърли бърз поглед през рамо и го видя. Пъстри пера красяха главата му, в ръката си размахваше томахавка. Косите и очите му бяха катраненочерни, беше облечен само с панталон от сърнешка кожа. Бързаше след нея, мрачен и решителен, и преднината й намаляваше с всяка секунда. Наистина ли беше индианец?
Божичко, това беше Джарет! Тя понечи да извика, но от устата й не излезе нито звук. А после се спъна в корените на високо, обрасло с мъх дърво.
Олюля се и бавно се свлече на земята. След малко вдигна глава и томахавката — украсена с руси и кафяви скалпове — профуча над нея. Трябваше да вика, да потърси помощ…
8
Сигурно беше пищяла насън, защото някой я разтърси доста грубо. В първия момент повярва, че е погледнала в очите на индианеца от съня си. После разпозна напрегнатото лице на мъжа си, огряно от мътната светлина на свещта.
— Тара! За бога, какво ти става? Какво сънува?
Тя се изтръгна от ръката му и се сви в отсрещния ъгъл на леглото.
— Този сън… беше действителност — измънка тя и се разтрепери с цялото си тяло.
— Тара! — Джарет посегна да я прегърне.
Тя заклати глава като обезумяла, уви с в одеялото и му обърна гръб.
— Не ме докосвай! — изплака тя. — Ти не знаеш нищо, не те е грижа за нищо! Втурнал си се слепешком към страшната опасност!
Мъжът скочи от леглото с ядна ругатня. Голите му гърди изглеждаха по-силни от всякога.
— Само веднъж в живота си съм бил сляп — когато се ожених за теб! — изкрещя той и й обърна гръб.
— Къде отиваш?
— Ще седна тук — отговори грубо той и измъкна стола зад писалището. — За да не те е страх от близостта ми. — Той извади бутилката с ром от чекмеджето и отпи голяма глътка. — Или искаш да изляза от каютата?
Тара се обърна и го изгледа мълчаливо.
— Аха, така си и мислех — промърмори иронично той. — Не ми позволяваш да изляза, но трябва да стоя на разстояние. — Тара се опита да каже нещо, но не можа, и той въздъхна уморено. — Хайде, заспивай.
— Джарет!
— Заспивай, казах!
Тя се отпусна на възглавницата, обърна му гръб и затвори очи. Крайниците й продължаваха да треперят. Не можа да заспи, защото отново преживяваше съня си и се ослушваше да чуе движенията на мъжа си. Преследвачът й беше индианец, но приличаше досущ на Джарет.
Чуваше дишането му, чу го да пие от бутилката. Скоро щеше да се умори от нощната стража. Тогава щеше да легне до нея и да я вземе в прегръдката си въпреки гнева и разочарованието.
Очакването й остана напразно. На сутринта разбра, че съпругът й е прекарал цялата нощ на неудобния стол. Само защото беше обещал да не я докосва…
Тя стана с натежала от болка сърце. Изми се, облече се е излезе на палубата. Кимна на Натан, който се беше покатерил на голямата мачта и оглеждаше внимателно бреговете на реката. Сигурно търсеше индианци.
Мъжът й махна с ръка и се ухили. Изражението му беше безгрижно. Тара се поколеба, но отиде при кормилото, където беше застанал Джарет, все още в тесния кожен панталон, с голи гърди и бос. В това облекло наистина приличаше на индианец. Черните коси висяха в безредие по челото му, а когато се обърна към Тара, в погледа му пламтеше леден огън.
— О, добро утро, любов моя. Как спа?
— Много добре, благодаря. А ти?
— Отлично. Бутилката с ром може да бъде приятна компаньонка — и да стопли мъжа, когато съпругата занемарява задълженията си. — Тъй като предизвикателната забележка не беше удостоена с отговор, той попита иронично: — Пак ли сънува индианците?
— Не. Но се надявам скоро да ги видя в действителност.
— Сигурно ще ги видиш — отговори той и посочи към брега. — Но не бива да се страхуваш.