— Надявам се, че скоро ще свикнете с живота в Симарон, Тара.
Сълзите я задавяха и тя не посмя да му отговори, за да не се издаде. Наведе се, целуна го по бузата и избяга от трапезарията. Джарет излезе бързо след нея. Посегна към ръката й и я поведе по широката извита стълба към втория етаж.
Отвори една врата и я въведе в просторно елегантно помещение, обзаведено със стилни мебели от черешово дърво. Огромната камина заемаше половината стена, дървеният под беше покрит със скъпоценен килим.
Тара влезе и се огледа несигурно. Тази спалня без съмнение беше мъжка. Не се виждаха никакви вещи, напомнящи за женско присъствие. На писалището пред стъклената врата, която водеше към балкона, беше поставена дебела папка, до нея леген за миене, кана за вода и принадлежности за бръснене.
— Вероятно в тази къща има и други спални… — започна колебливо тя.
Джарет стоеше непосредствено зад нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Може би… може би ще бъде по-добре да си имам собствена стая. — Тя се обърна към него и го погледна с нарастваща неловкост. — И без това не се разбираме много добре…
— Това няма значение. Ти си моя жена и ще спиш в тази стая.
— Защо непрекъснато ме командваш? — ядоса се Тара. В гърдите й се надигна нов гняв, примесен с онази жалка ревност, която я изнервяше, най-вече защото не можеше да я потисне. — Заповядваш ми къде ще спя, докато ти самият…
— Какво аз?
— Сега не искам да говоря за това. Но ти заявявам, че ще правя каквото си искам!
— Както тогава, когато избяга, нали? Но оттук няма да избягаш.
Тара пое дълбоко въздух.
— Да, избягах ти! А ти не си направил нито крачка напред. Продължаваш да живееш в миналото, с една мъртва жена…
Тя млъкна ужасено, защото Джарет я грабна, вдигна я високо във въздуха и я тръшна на леглото.
— Как смееш! — извика възмутено тя и се изправи. — Не желая…
— Не ме интересува какво желаеш. Не искаш да те докосвам, но държиш да те закрилям и да бъда винаги наблизо — по възможност въоръжен с нож и пистолет. Няма да те принуждавам за нищо, но се надявам да си спомниш брачната клетва и да ми бъдеш добра жена.
— Нали се опитвам! — изплака отчаяно тя. — А ти не правиш нищо, за да ми вдъхнеш смелост. Ако най-после ми обясниш…
— Какво има да ти обяснявам? — попита злобно той. — Ти също отказваш да ми разкажеш живота си!
— Аз не съм те въвлякла нарочно в живота си, Джарет. Миналото ми не те засяга, а проблемите ми…
— Аз не знам как си живяла и какво си сторила, следователно не мога да бъда сигурен, че един ден миналото ти няма да ни настигне и тук, за да ми създаде нови проблеми! Така ли е?
Тара го погледна мълчаливо. Той си беше създал определена представа за нея и тя не можеше да му признае истината. Сигурно никога нямаше да й повярва.
— Остани тук! — заповяда сърдито той. — Това е моята стая, ти си моята жена и ще спиш тук. — После й обърна гръб и излезе от спалнята.
Джийвс й донесе чаша шери и Тара я изпи бавно, за да се успокои. После се съблече и се пъхна в голямото легло. Минаха много часове, преди да заспи. Джарет не се върна.
9
Джарет се беше върнал в много лош момент. Онова, от което се беше опасявал в продължение на месеци, дори години, беше започнало.
През нощта в Тампа не беше оставил жена си сама нарочно. Трябваше непременно да отиде във форта, да говори с коменданта, а после да посети Рансъм Кларк — нещастния тежко ранен войник, който беше оцелял след индианското нападение.
Завързан за леглото, неспособен да вдигне глава, младият момък поздрави унило Джарет, с когото се познаваха отдавна. Заселената част на Флорида беше твърде малка и повечето хора, крито живееха тук, се знаеха поне по лице. Джарет обичаше да кани военните в къщата си, а самият той идваше често в града. Тук се беше срещал многократно с младия Кларк.
Раненият му разказа как голяма част от офицерите загинали още при първия залп на индианците. Скрити зад конете си и зад дебелите дървета, белите войници се опитали да образуват бойна линия. Но битката била загубена още след първия сблъсък. Въпреки това се били смело в продължение на часове и накрая Рансъм успял да се промуши в гъстия храсталак, за да проследи как черните спътници на индианците, изпълнените с жажда за отмъщение някогашни роби, обезобразили труповете на белите и взели скалповете им. Момъкът и досега трепереше при спомена за ужасната гледка.
Джарет беше толкова разстроен от разказа му, че не можа да намери думи за утеха.
— Трябва да бъдете много внимателен, сър — продължи умолително младият мъж. — Твърди се, че клането е било подготвено от Оцеола, макар че по същото време той е бил на друго място с цел да убие Уили Томпсън. Няколко плантации вече бяха изгорени, нали чухте? Никой не знае какво ни чака. Ако съдя по онова, което говорят хората, вие се ползвате с благоволението на индианците — много повече от другите бели по тези земи. Спомнете си обаче каква съдба сполетя стария Чарли Ематла, а той беше от племето крийк!