Баща му се беше влюбил в Мери Макуин, наречена още Лунна светлина, индианка, която по майчина линия беше роднина на Питър Макуин, един от белите вождове на „ъпър крийк“. Баща й беше семинолски вожд от областта Пенсакола във Флорида, един от бегълците или ренегатите, чиито семейства се бяха смесили с жителите на полуострова.
Джарет прие без проблеми младата, красива и жизнерадостна Мери. Тримата живееха заедно в уютна дървена къща, наслаждаваха се на лукса на белите, но уважаваха душевността на индианците и привързаността им към родната земя.
Щом Джеймс се появи на бял свят, Джарет го обикна с цялото си сърце.
Белите търговци на кожи, които често идваха на гости и разказваха за пътуванията си на запад, все се чудеха, че Джарет е наследил катраненочерните очи на креолската си майка, а Джеймс е с кобалтовосините очи на бащата. Във всичко останало двете момчета си приличаха като близнаци — едри, със силни тела и твърд нрав.
Джеймс следваше големия си брат на всяка крачка и Джарет го учеше на всичко, което самият той знаеше за начина на живот на белите и индианците. През 1812 година Съединените щати отново поведоха война срещу Великобритания. Американските президенти се стараеха да пазят неутралитет, докато Наполеон Бонапарт беше обявен за френски император и да се държат настрана от европейската война. Когато и французите, и англичаните обявиха ембарго за американските търговски кораби, положението се промени. Британците започнаха да нападат американските кораби и да пращат екипажите им на служба в британската армия. Съединените щати обявиха война на Англия — по ирония на съдбата едва след като британците бяха вдигнали ембаргото.
Американците нямаха представа за това, тъй като вестите достигаха до тях твърде бавно.
За да си отмъстят, англичаните обещаха да помагат на индианците, които бяха взели тяхната страна. През 1813 година избухна войната между племената на крийк — цивилизованите „лавър крийкс“ и другите, известни с названието „ъпър крийкс“. Много от тях бяха шейени и индианци от Севера, обединени в конфедерацията на крийк, защото белите ги бяха принудили да избягат от земите си. Текумсе, великият вожд на шейените, беше умен, всеобщо уважаван мъж, който се беше научил от белите да сключва изгодни съюзи. Той мина на страната на англичаните с надеждата да попречи на белите заселници да завземат и останалата част от западната индианска територия. Текумсе загина на бойното поле.
Семейството на Джарет живееше при цивилизованите племена и застана на страната на американците. Шон искаше да даде на синовете си най-доброто възможно възпитание, което предлагаха двата свята. Първо ги изпрати на училище в Чарлстаун. Двете момчета се върнаха вкъщи едва когато избухнаха безредиците. За Мери започнаха лоши времена, тъй като почти всичките й роднини по бащина линия бяха „ъпър крийк“ и семиноли от Флорида. Към тях принадлежеше и Джеймс Макуин, един от най-изявените воини на „ъпър крийк“. За щастие не им се наложи да се бият срещу собствената си плът и кръв.
Джеймс беше твърде млад, за да разбере защо се води война, и достатъчно малък, за да му дърпат ушите, когато шумно заявяваше, че иска да се бие с англичаните. Разбира се, Шон Макензи нямаше намерение да изпрати големия си син Джарет на бойното поле. Това се оказа много трудно, тъй като в началото на войната Форт Нимс беше атакуван от „ред стикс“ и жените и децата бяха безмилостно избити. Повечето от жертвите бяха от цивилизованите крийк или метиси.
Когато в областта се появи Андрю Джаксън, Джарет беше запленен от него. Един ден момчето успя да се измъкне от бдителните очи на баща си, последва Джаксън и му стана преводач.
Генералът беше внушителна фигура, макар и в напреднала възраст, преживял твърде много, с уморено лице и душа. Той беше готов на всичко — да търпи лишения, изненадващи нападения, разочарования, липса на подкрепления. Подобно на хората си от Тенеси, той се придържаше към принципа: действай или умри. Джарет го обожаваше и когато Джаксън победи „ред стикс“ и продължи пътя си към Ню Орлиънс, момчето реши да напусне родителите си и им изпрати писмо, за да се сбогува и да ги помоли за прошка. Тъй като беше едър и мускулест, генералът не хранеше съмнения относно възрастта му.
В действителност Джарет още не беше навършил петнадесет години. Под ръководството на Джаксън той изучи изкуството на войната. Никога нямаше да забрави бойното си кръщение, мъчителния страх от първото сражение. Научи и много неща за тактиката. Влиянието на родителския дом беше дълбоко вкоренено в душата му: умереност, търпение и ум, наследени от белия баща, смелост и издръжливост, възприети от индианската майка.