Той наистина имаше нужда от жена и се ожени за една тайнствена непозната, която желаеше твърде силно.
— Крайно време е да се връщам вкъщи — обясни Джеймс. — Исках да те видя за малко и да си поговорим за всички ужасни неща, които се струпаха над главите ни.
— Добре направи, че дойде. — Братята се прегърнаха с обич. — Предай много поздрави на мама — помоли тихо Джарет. От смъртта на Шон бяха минали почти десет години и Мери Макензи живееше при семейството на Джеймс. — Целуни племенничките ми Сара и Дженифър и прегърни прекрасната ми снаха.
Джеймс беше женен за Наоми, красива метиска с тъмен тен, лешникови очи и дълга мастиленочерна коса.
— Трябва да ни дойдеш на гости, все едно сам или с новата си жена — покани го Джеймс. — Мама също иска да ти каже, че винаги ще си останеш неин син, все едно какви битки ни предстоят.
— Разбира се, че ще дойда. — Когато Джеймс се обърна да си върви, Джарет извика подире му: — Не забравяй, че си мой брат! Няма никакво значение каква война водят другите мъже!
Джеймс се обърна с усмивка и отговори с ирландския акцент на баща си:
— Ама разбира се, ние сме синове на Шон Макензи и това няма да се промени.
— Никога! — Джарет проследи как брат му изчезна между дърветата, после се загледа отново в бистрата вода на потока, огряна от слънчевите лъчи. Крайно време беше да се махне от това идилично местенце. Предстоеше му много работа.
Първо трябваше да се погрижи за непокорната си съпруга, която го бе лишила дори от заслужения отдих. Той изсвири и Шърлимейн, който пасеше спокойно по-надолу по брега, дотича послушно. Джарет се метна гъвкаво на голия гръб на жребеца и грабна юздите.
10
Тара стоеше на задната веранда. Дори през зимата дивите цветя по брега на реката цъфтяха с цялото си великолепие от цветове и форми. Януарският ден беше хладен, но лекият вятър беше дори приятен.
Тя бе останала будна почти през цялата нощ, за да чака Джарет. Имаше да му каже много неща. Но той не се върна в общата им спалня, след като строго й забрани да напуска къщата.
Тара чуваше гласовете на работниците, които се трудеха на полето. Бели, черни и индианци — всички работеха заедно и очевидно се разбираха добре. Тук нямаше роби.
Избягалите роби винаги намираха подслон във Флорида. Индианците отказваха да предават робите на бившите им собственици и това също беше една от причините за усложнената ситуация.
Въпреки мекия климат, Тара потръпна от ужас, припомняйки си опасностите, които ги дебнеха. Защо мъжът й беше толкова безгрижен, докато тя едва удържаше страха си?
Изведнъж тя усети, че някой е застанал зад нея, и се обърна. Скръстил ръце пред гърдите си, Джарет я наблюдаваше изпитателно. Изражението му не й хареса. В очите му имаше подигравка — и презрение. Естествено, тя го бе разочаровала. Не можеше да се мери с Лайза.
— Както виждам, преживяла си нощта — отбеляза подигравателно той.
— Щеше ли да ти стане мъчно, ако бях умряла? — попита сърдито тя и веднага съжали за думите си.
Джарет пристъпи по-близо и тя се отдръпна към парапета на верандата, опря се в бяло боядисаното дърво. Но мъжът й не я докосна.
— Как спа, мила?
— Добре, благодаря.
— Радвам се. Значи голите диваци не се появиха посред нощ, за да те измъкнат от леглото?
— Ти също не се появи. Кой знае къде си прекарал нощта…
— Аз поне бях сигурен, че никой няма да ме нападне.
— Да, да, знам. Ти си недосегаем за ножовете и томахавките на семинолите. Помисли за хубавата си коса. Би трябвало да бъдеш по-предпазлив.
— Значи смяташ, че косата ми е красива? Хубаво е, че има поне едно нещо у мен, които ти харесва…
— Харесвам и собствената си коса и искам да я запазя — заедно с кожата на главата.
— Забрави ли, че искаше да се хвърлиш в мътните води на Мисисипи и да предадеш душата си на дявола? А сега се боиш от няколко недоволни индианци!
— Защо омаловажаваш проблема? Тук не става въпрос само за няколко недоволни индианци. Ще има война!
— Винаги е имало войни — въздъхна Джарет. — И ще ги има, докато свят светува. Човечеството ще оцелее.
— Може би. Мъжете могат да се защитават, но какво да правят жените?
— Ти си майстор в изкуството на оцеляването, скъпа. Вече съм убеден в това, макар че не знам почти нищо за теб.
— Все пак знаеш повече, отколкото аз за теб. Няма ли да ми кажеш как спа миналата нощ? — Тара не можа да удържи ревността си.