— Винаги когато съм си вкъщи, спя отлично.
Е, поне не беше прекарал нощта другаде. Но нали и тук има други жени — шепнеше й подигравателно вътрешният глас.
— Имаш ли някакви възражения относно дома ми? — попита учтиво Джарет.
— Как мога да ти отговоря, след като почти не познавам къщата? Когато пристигнахме, ти обеща да ме разведеш, но после се оказа, че имаш по-важна работа.
— О! Тъй като съм господарят на къщата, сметнах, че е най-добре именно аз да те разведа. Но после едва не полудях от тревога, защото новата господарка беше изчезвала.
— Ако бях почакала още малко, щях да остарея и да ми побелеят косите. Вероятно нямаше да ме познаеш.
Джарет се усмихна одобрително.
— Знаеш ли, имах чувството, че не си остаряла и побеляла, а си избягала в непроходимото тресавище.
Шеговитият тон можеше да бъде заблуда и Тара застана нащрек. Въпреки това се зарадва на промяната в настроението му. Близо до Джарет тя се чувстваше сигурна и защитена, въпреки всичко. Вътрешната му сила я стопляше като слънчевата светлина.
В този момент тя разбра, че го обича. Обичаше всичко в него, омагьосващите черни очи, дълбокия звук на гласа му, милувките на силните му ръце.
Тара пламна и бързо сведе глава. Не беше щастлива от прозрението, че е влюбена в мъжа, който се беше оженил за нея, за да я спаси от преследвачите й. В същото време тя беше за него само предмет, който украсяваше къщата му, същество, което удовлетворяваше желанието му. Нищо повече.
Не, тя не биваше да бъде негов враг.
— Нали ми обеща, че няма да задаваш въпроси? — напомни му тихо тя.
— Наистина ли?
— Да, обеща ми.
— Е, това не ми пречи да се съмнявам. Къде щеше да отидеш, ако не се бяхме срещнали? На север ли? Ти говориш без никакъв акцент. Понякога тонът ти ми напомня за южните щати, а в следващия момент съм готов да се закълна, че произхождаш от Бостън. Макар че през повечето време просто няма за какво да се захвана.
— Нали обеща…
— Въпреки това имам право да размишлявам за миналото ти, нали? Разбира се, ти пък можеш да ми помогнеш. — Гласът му беше само дрезгав шепот. Той улови брадичката й и я принуди да го погледне.
— Аз също се опитвам да разреша някои загадки — отговори меко Тара. — Би ли ми обяснил защо си толкова сигурен, че няма да ти се случи нищо лошо?
— А ти ще дадеш ли отговор на някой от въпросите ми?
— Ти обеща да не задаваш въпроси. Аз не съм давала такова обещание.
Джарет помилва меката й буза, привлече я към себе си, целуна нежно устните й, помилва ги изкусително с езика си.
— Ако не се противопоставяш на нарежданията ми и не се отдалечаваш от къщата, няма да ти се случи нищо лошо.
— Защо си толкова сигурен?
Джарет понечи да отговори, но в този миг откъм реката долетя мъжки вик:
— Мистър Макензи! Идва кораб!
Джарет смръщи чело. Сложи ръка на рамото на Тара и погледна изпитателно към реката.
— Извини ме — помоли тихо той, пусна ръката й и бързо слезе по стълбата.
Любопитна да разбере кой идва, Тара го последва по пътеката към брега. На кея беше хвърлила котва военна шалупа с осем оръдия. На носа бяха застанали въоръжени войници.
Тара спря на двадесетина крачки от кея, за да дочака да спуснат стълбичката.
Пръв слезе на сушата едрият рус капитан, който й беше махнал за сбогом при тръгването от Тампа.
— Тайлър! — извика Джарет. — Не очаквах да те видя толкова скоро.
— Аз също нямах намерение да идвам, но… — Капитан Аргоси вдигна рамене и се обърна към двамата офицери, които го придружаваха. Войниците останаха на борда. Управителят Рютгер, който също беше дотичал на брега, наблюдаваше подозрително корабчето. Всички се ослушваха да чуят по-нататъшните думи на капитана и той реши да бъде предпазлив. — Най-добре е да отидем в кабинета ти.
— Разбира се. — Джарет стисна ръката на приятеля си и го поведе към къщата. В този момент забеляза Тара и побърза да я представи: — Мисля, че не съм те запознал официално с капитан Аргоси, скъпа. Тайлър, жена ми Тара.
Капитанът се поклони и поднесе ръката й към устните си.
— Мисис Макензи, за мен е чест и удоволствие.
— Благодаря, сър, удоволствието е изцяло мое.
— Джарет, ти познаваш сержантите Колпепър и Райс. — Той посочи двамата млади мъже. — Джентълмени — мисис Макензи.
Двамата отдадоха чест и Тара кимна приветливо.
— Добре дошли в Симарон, господа.
— Скъпа, офицерите вероятно ще останат за вечеря. — При тези думи Джарет не гледаше жена си, а капитана. Очевидно искаше да се отърве от нея и тя се запита какво ли ново злодейство бяха извършили индианците, за да предизвикат идването на капитана. Ала след като се беше заклела да бъде добра съпруга, тя трябваше да изпълни задълженията си.