Вероятно това е от зестрата на Лайза, каза си Тара и веднага се укори за неразумния си гняв срещу мъртвата.
Джийвс се покашля дискретно и тя забеляза, че е застанал до нея. Очевидно чакаше указанията й, за да налее виното и да сервира първото ястие. Тя му кимна с усмивка и той се ухили окуражително.
Разговорът беше учтив, но безличен. Русият сержант Родни Колпепър, чието лице беше обсипано с лунички, беше мил и дружелюбен като младо куче. След забележката му, че тази зима е много по-приятна от предишната, капитан Аргоси заговори за богатата реколта. Тази година ги чакало истинско чудо.
— Остава само чудото на войната с индианците — промърмори Тара и погледна съпруга си, който седеше в другия край на дългата маса. Както бе очаквала, той смръщи чело и черните му очи се присвиха.
— Страната ни е нова, милейди — обясни Тайлър Аргоси — и в голямата си част е недокосната от цивилизацията. Не е като Ню Йорк, Филаделфия, Бостън, Ричмънд или Чарлстаун.
— От Север ли идвате, мис Макензи? — осведоми се сержант Райс.
— От Север? — повтори тихо тя, сведе глава към чинията си и усети пронизващия поглед на Джарет.
— Струва ми се по-вероятно да сте дама от южните щати — усмихна се Райс, който беше казал, че идва от Алабама.
— И при нас в северните щати има много красиви жени — подхвърли сержант Колпепър.
— Във всеки случай не съм родена във Флорида, джентълмени — увери ги с усмивка тя.
— Но мисис Макензи, трябва да… — започна учудено Райс.
Джарет й се притече на помощ и Тара го погледна смаяно.
— Скъпата ми съпруга не искаше да разочарова нито единия, нито другия, младежи. Запознахме се в Ню Орлиънс и там се оженихме. След това се върнах колкото се може по-бързо в Симарон, защото обстоятелствата го налагаха.
Той й помогна да излезе от трудното положение и в същото време й даде възможност да узнае, каквото искаше.
— Кои обстоятелства? — попита невинно тя.
На масата се възцари потискащо мълчание и тя срещна отново погледа на мъжа си. Само той имаше право да й отговори. Офицерите нямаше да й обяснят нищо в негово присъствие.
— Недалече оттук живее семейство, което желае да отиде в Тампа Бей — отговори равнодушно Джарет. — Семейството живее във вътрешността на страната и аз ще отида да го взема.
— Какво? — прошепна изумено Тара. Сърцето й трепна болезнено.
— Трябва да придружа тези хора до града — обясни нетърпеливо Джарет.
— Но… капитан Аргоси има цял кораб с въоръжени мъже!
— Само малък отряд. Недостатъчно за успешни сражения на сушата. Аз ще се справя по-добре.
— Защо?
— Защото не искаме да провокираме нападение. Трябва да отведем семейството на сигурно място и да избегнем още едно клане. Генерал Клинч е повел войската си към бойното поле, отрядите на милицията са мобилизирани. Затова е по-разумно аз да се погрижа за този специален случай.
С това Джарет й каза всичко и нищо. Тара отвори уста да попита още нещо, но той добави с енергичен тон:
— Скъпа, боя се, че гостите ни се чувстват неловко.
По дяволите гостите… Тя го погледна втренчено, остави приборите си, отпи глътка вино, после дари тримата военни с ослепителна усмивка.
— Прощавайте, джентълмени! Желая да се отпуснете и да прекарате добре кратката почивка в Симарон. Затова ще ви оставя сами да изпиете на спокойствие по чаша бренди и да се насладите на пурите си.
Не бяха сервирали нито десерта, нито кафето, но Тара беше домакинята и имаше право да завърши вечерята по свое усмотрение. Толкова й се искаше да се нахвърли върху Джарет и да му издере очите… Нямаше да остане нито минута повече на масата и да се преструва, че всичко е в пълен ред.
Тя се надигна и всички мъже скочиха на крака.
— Тара, моля те… — започна Джарет, но тя му обърна гръб и излезе от стаята.
Мина през задната врата и излезе на терасата, която се издаваше над моравата. Вдъхна дълбоко свежия нощен въздух и се запъти към близките дървета. След малко погледна надолу към реката, където бяха хвърлили котва „Магда“ и военната шалупа. И двата кораба бяха осветени от мътножълти светлинки.
Велики боже, той щеше да замине! Доведе я в тази джунгла, а сега я оставяше сама! Колко безсънни нощи й предстояха, през които щеше да се пита дали е още жив?
— По дяволите!
Тя изпищя уплашено, когато ръката на Джарет я сграбчи за рамото. Той я бе последвал незабелязано и я намери без усилие, макар че тя стоеше в тъмната сянка.
Тара го погледна гневно и се опита да се изтръгне от яката хватка, но напразно.
— Ти… ти заминаваш!
— А аз си мислех, че няма да ти липсвам.
— Нали каза, че никога няма да ме изоставиш на произвола на диваците?