— Защото не исках да се развикаш, докато бяхме навън — призна с усмивка той. — Защо пищеше така, сякаш те преследваха дузина дяволи?
— Ти ме излъга… — започна обвинително тя, но той я прекъсна нетърпеливо:
— Кой е Уилям?
Тара не можа да прогони сълзите, които нахлуха в очите й. Тялото й трепереше като в треска.
— Кой е Уилям, Тара?
Погледът му я прониза като остър меч. Тя отвори уста, но не можа да отговори. Избухна в плач и раменете й се разтресоха. Беше слисана, когато Джарет я взе в прегръдката си, без да задава въпроси. Той помилва нежно косата й, приглади я назад и прошепна окуражително:
— Няма нищо, мила. Хайде, заспивай. Нали съм при теб.
Но къде ще бъдеш утре? — искаше да го попита тя.
— Тук си на сигурно място — увери я твърдо той. — Кълна ти се, че няма да ти се случи нищо лошо.
Треперенето й престана. Когато беше с Джарет, тя се чувстваше сигурна и защитена. Сънят избледня и тя затвори очи.
Тара излезе бавно от дълбините на съня. Много й се искаше да остане в черната пропаст, но някой я разтърсваше доста силно и тя отвори очи.
Джарет седеше на ръба на леглото, приведен над нея. Ръцете му бяха опрени на възглавницата от двете страни на главата й. Макар че едва се зазоряваше, той беше напълно облечен — тесен кафяв панталон, бяла риза с отворена яка, зелена жилетка и бежов жакет. Ботушите му стигаха почти до коленете. Косата му беше опъната назад и вързана на тила. Лицето му беше бледо и строго, дори заплашително.
— Кой е Уилям?
Тара поклати глава и го погледна предизвикателно.
— Това не те интересува.
— Кой е Уилям? — повтори бавно и отчетливо той.
— Джарет…
— По дяволите, кой е Уилям? — Пръстите му се впиха болезнено в раменете й.
Нали й беше обещал да не задава въпроси? Но сега не й оставаше нищо друго, освен да отговори.
— Брат ми… — Тя преглътна мъчително сълзите си, блъсна ръцете му и се обърна настрана. Само да можеше да потъне отново в утешителната прегръдка на съня…
— Наистина ли ти е брат? Заклеваш ли се?
Задавеното й проклятие изглежда го убеди, защото бързо отметна косата й и я целуна по тила.
— Ще поговорим, като се върна.
Сигурно щеше да я засипе с нови въпроси, без да благоволи да й разкаже собственото си минало.
Тя усети как Джарет стана от леглото и само след секунди чу затварянето на вратата. Отчаяна, тя скочи, уви се в един чаршаф и се втурна след него — твърде късно. Чу го да вика нещо на Джийвс, който го посрещна долу, забърза към прозореца и го видя да препуска към брега.
По бузите й се затъркаляха горещи сълзи. Така копнееше за близостта му — и не само защото я беше страх от индианците. Тя го обичаше с цялото си сърце…
12
Много скоро Тара установи, че Симарон приличаше на добре охранявана крепост. Въоръжени мъже обикаляха границите на имота ден и нощ. На четвъртата нощ след заминаването на Джарет тя заспа без страх, защото знаеше, че има кой да я защитава.
След трите нощи, прекарани в бдение, беше толкова изтощена, че лошите сънища не посмяха да я навестят.
Джийвс я разведе из цялата къща и тя се възхити на елегантното, подбрано с много вкус обзавеждане. Спалнята на Джарет, при пристигането й типично мъжка, се променяше бързо и скоро стана и нейно царство. До приборите му за бръснете бяха поставени нейните тоалетни принадлежности. Джийвс й донесе красиво въртящо се огледало в стил „кралица Ан“ и подходяща тоалетна масичка.
Всички помещения бяха наредени с много вкус — едната гостна стая с френски антики от седемнадесети век, другата в стил „Тюдор“ с огромно легло, украсено с балдахин от тъмно дърво. Библиотеката и кабинетът бяха спартански обзаведени с тежки мебели от Нова Англия.
Тара и Джийвс обикаляха неуморно къщата и той й показваше и най-дребните детайли. Възхищението й нарастваше с всеки ден. Само едно откритие я обезпокои.
Един следобед Джийвс я отведе в малката библиотека на първия етаж. Между двата прозореца висеше голяма картина, която изобразяваше млада жена с жълта рокля с дълбоко деколте и красив ешарп. Полуобърната към зрителя, тя стоеше величествено изправена край масичка с цветя. Имаше бадемовидни кафяви очи и коса с цвят на махагон, вдигната в красива фризура, която подчертаваше лебедовата извивка на шията. На устните й играеше загадъчна усмивка.
Тара се взираше замислено в картината. Сърцето й натежа от болка. Това беше истинската господарка на Симарон — Лайза. Ако можеше да се вярва на портрета, тя е била извънредно красива — жизнена и едновременно с това нежна, съвършената съпруга за Джарет, която беше създала тази къща заедно с него.