Тази жена е мъртва, напомни си Тара и се засрами от ревността си. Как можеше да потиска чувствата си, като знаеше, че Лайза означаваше толкова много за Джарет? Тя беше споделяла мислите му, владееше сърцето и душата му. Тя беше много повече от нея…
От този ден нататък Тара започна да ходи често в малката библиотека, тласкана от някаква неведома сила, за да гледа портрета.
Докато се занимаваше с домакинството, тя често се питаше дали и Лайза би постъпила като нея в една или друга ситуация. Колко сапун и свещи са се произвеждали тогава, колко месо е било опушвано или сушено?
Никой не искаше да отговаря на въпросите й. Когато попита Джийвс как е умряла Лайза, той въздъхна дълбоко и отговори, че е редно мистър Джарет да й разкаже сам за случилото се. Кота не знаеше нищо, а Хати само въртеше очи и обясняваше, че ако каже дори една думичка, мистър Макензи ще я скалпира.
Една вечер Тара повика надзирателя Рютгер и го помоли да й разкаже как върви работата на полето. Но това беше само претекст. Той прие поканата й за вечеря в трапезарията и съобщи, че един търговец прекъснал за малко пътуването си по реката, за да му каже, че Тампа не е била нападната — още не. За Лайза не знаеше нищо — или беше много добър артист. Тара направи няколко опита да изтръгне истината от устата му, но той се измъкваше много умело.
Най-после Джийвс задоволи поне част от любопитството й. Един следобед я завари в малката библиотека пред портрета и й предложи да я заведе на гроба на Лайза. Тара се съгласи, макар че се чувстваше ужасно неловко. Джийвс й показа горичката, която започваше след последната пристройка и сред която беше гробището.
Над един от гробовете, изкусно издялан каменен саркофаг, се издигаше статуя на ангел с разперени крила. „Тук почива тялото на Лайза Мари Макензи, — гласеше надписът, — родена през 1806 година в Сейнт Огъстин, напуснала земния рай на 18 януари 1833 и отнесена от ангелите на небето. Любима съпруга на Джарет Макензи и господарка на Симарон, оплакана от всички, тя ще живее вечно в сърцата ни.“
Тези думи не казваха почти нищо. Тара се обърна, за да попита Джийвс, но той се бе оттеглил дискретно. Тя реши да разгледа и другите гробове и зачете надписите. На един камък беше написано само „Беглец“. До него почиваше Мери Лейд, родена през 1811 година в Дъблин, починала през 1831 година в плантацията Симарон, Флорида, заедно с мъртвороденото си дете. „От прах си и на прах ще станеш. Бог ще благослови децата си.“
Бедната Мери Лейд, помисли си Тара. Бедната Лайза. И двете бяха починали съвсем млади.
Внезапно над гробището повя студен вятър. Оставаше й само още един гроб, който се намираше зад този на Лайза и беше засенчен от каменния ангел. Красивата скулптура, която беше издигната над малкия саркофаг, представляваше Дева Мария с детето Исус на ръце. Надписът се състоеше от две думи: „Малката дъщеря“.
Тара се намръщи объркано. Дъщерята на Джарет и Лайза?
Вятърът се засили и издуха увехналите листа от пътеката. Слънцето се приближаваше към хоризонта. Тара се огледа, обзета от безименен страх. Въоръжените мъже, които редовно патрулираха около къщата, бяха изчезнали.
Тя се втурна забързано към портата на гробището, където в сянката дебнеха невидими очи. Нещо я дръпна за полата и тя изпадна в паника. Сигурно духът на Лайза се беше върнал, за да й заяви, че няма работа в Симарон! Оказа се, че полата й се е закачила за една от розетките от ковано желязо, които красяха портата. Тара дръпна полата си и забави крачка, за да влезе в къщата спокойно и с достойнство. Ала зъбите й не преставаха да тракат.
Тя се скри в библиотеката и си наля чаша уиски, което опари гърлото й, но постигна желаното въздействие. След няколко минути се почувства малко по-спокойна — и невероятно глупава. Обходи няколко пъти просторното помещение и накрая стигна до убеждението, че е крайно време да узнае онова, което искаше да знае.
Каза на Хати, че ще вечеря в стаята си и я помоли да й приготви една табла. Джийвс й донесе вечерята и тя му благодари, че й е показал гробището, но не зададе нито един въпрос. Вместо това неколкократно повтори колко добре се управлява плантацията.
— За съжаление не съм видяла почти нищо от земите на Джарет, а и не съм съвсем сигурна къде точно се намира Симарон. — Тя седна на края на леглото и нарисува с пръст приблизителните очертания на полуострова. — Покажете ми къде се намираме, Джийвс!
Мъжът се приближи до нея.
— Това са блатата и езерата на Флорида, мадам. Тук е Джаксънвил, южно от него е Сейнт Огъстин, от другата страна на острова е Пенсакола, в средата е столицата Талахаси, западно от нея е Тампа. Тук минава реката, а тук сме ние. Зад нас се простира индианската територия. Цялата тази област принадлежи на мастър Джарет. А оттук започват земите на мистър Трейт…