Робърт Трейт побутна приятеля си, който не откъсваше поглед от жената.
— Сто, Джарет.
— Разбира се — промърмори с отсъстващ вид мъжът и наброи исканата сума.
Робърт смръщи чело и го изгледа учудено.
— Ти изобщо внимаваш ли в играта?
— Да, точно там е въпросът. — Засмения Жак засука тъмния си мустак. — Нима плантацията ви долу в блатата е толкова скъпа, че си струва да я заложите на покер?
— Струва повече от вашата в околностите на Ню Орлиънс — отговори небрежно Джарет.
— О, да! И двамата имаме достатъчно грижи с блатото, насекомите и алигаторите. — Той вдигна предупредително показалеца си. — За съжаление вие трябва да се справите и със семинолите. Онова, което расте на моята земя, принадлежи на мен. Къщата ми е построена преди седемдесет години. Какво ще кажете за вашата, мон ами? Не бих се учудил, ако ви съобщят, че е била изгорена. Вие сте бил войник и трябва да го знаете. Индианците се промъкват безшумно в нощта, без да заобикалят непроходимите храсталаци. Повярвайте, трудностите едва сега започват. Старият Анди Джаксън се би смело срещу диваците през 1816 и 1817 година, но не успя да изтреби всичките. Сега ще си имате нови неприятности. Някои хора твърдят, че онези изроди яздели на крокодили през реката.
Джарет се усмихна принудено. Хората имаха странни представи за индианците във Флорида. Те бяха смес от много племена, говореха различни езици, а белите ги наричаха семиноли. Това означаваше „бегълци“. Борческият им дух беше несломим. Джарет и приятелите му вярваха, че индианците се стремят към по-добър живот за себе си и семействата си. Или това беше само красива мечта?
Страната беше подходяща за мечти. В новия щат се разпределяха огромни плантации. Както Западът в другия край на континента, така и Флорида разкриваше пред американците нови възможности — плодородна земя за обработване, безброй диви животни, приятен, мек климат, макар че през зримата имаше страшни студове, а през лятото непоносима горещина. Водата в потоците и реките беше толкова бистра, че се виждаше дъното.
Красива, но опасна страна, неподходяща за страхливци…
Семинолите също дадоха своя принос за страшната слава на областта, която много време беше обект на спор между американците и испанците. Някога испанците я бяха отстъпили на британците, които по време на освободителната война се придвижиха на юг. После Флорида отново падна в испански ръце, но американците не престанаха да преминават границите в търсене на нова земя. Те твърдяха, че испанците не са в състояние да владеят областта и да попречат на индианците да плячкосват американските ферми и плантации или да крият избягалите роби.
При индианците черните роби водеха достоен живот, много по-добър от този при белите господари. Защото семинолите им даваха свобода и дори земя, която да обработват.
Американците имаха много основания да отвоюват тази област от испанците. Новите заселници се нуждаеха от обработваема земя. Те искаха да орат полята, да отглеждат добитък, да отварят солни кариери, да използват удобния бряг за корабоплаване и да експлоатират богатствата на морето. Испания се отказа от Флорида, защото правителството на САЩ се съгласи да изплати на гражданите испанските дългове и заздрави позициите си в Тексас. Но и днес, след повече от десет години американско владичество, Флорида все още беше родина на алигаторите, змиите и гордите индианци. Джаксънвил не беше много далеч зад границата на Джорджия, а той беше относително цивилизован град. Някои от северните пристанища на Флорида се смятаха за сигурни, но повечето хора твърдяха, че всичко, което се намира южно от Сейнт Огъстин на източното крайбрежие и процъфтяващия град Пенсакола на запад, е варварско.
Тези хора виждаха само джунглите на Флорида, опасностите, но нищо от онова, което беше привлякло Джарет и не преставаше да го възхищава. Те не познаваха залезите, които никога не бяха едни и същи, учудващата цветна палитра, която сияеше на хоризонта, ослепително злато, пламтящо червено. Тези цветове приличаха на лумнали пламъци, после избледняваха в меко розово и жълто, за да създадат накрая кадифения черен фон на блещукащите звезди. Тези хора не знаеха нищо за изобилието от диви орхидеи, не бяха усещали целувката на слънцето, което топлеше лицето през зимата.
Сейнт Огъстин беше най-старото европейско селище в Америка, известно с грандиозната крепост „Сан Маркос“, която охраняваше брега, с красивите стари испански къщи и мавританската архитектура. А Пенсакола се превърна в процъфтяващо пристанище, където се намираха стоки от цял свят. В Кей Уест беше изграден важен военноморски пост, а Талахаси, столицата на територията, постепенно беше изградена като достоен политически център.