Когато отиде да й занесе вечерята, Джарет забеляза странния израз в очите й и подуши опасността. Затова реши да се откаже от съня и да стои на стража. Ала Тара не излезе от стаята си и той започна да се чувства като глупак. Защо й беше да бяга посред нощ? Въпреки това реши да остане в библиотеката и да чака.
Един часът.
Джийвс задряма и главата му се отпусна на облегалката на креслото. По едно време някой го разтърси здраво, той скочи и се огледа сънено. Пред него стоеше Рютгер, немският му приятел, и сините му очи святкаха развеселено.
— Стани и иди да си легнеш. Разбрах, че искаш да попречиш на мисис Макензи да избяга. Само ако можеше да се чуеш как хъркаше! Ако беше решила да избяга, изобщо нямаше да я чуеш.
Джийвс го изгледа възмутено.
— Аз никога не хъркам!
— Тогава някой е решил да изсече гората зад къщата. Хайде, иди да си легнеш, а аз ще внимавам новата господарка да не ни напусне.
Джийвс се надигна, раздвижи скованите си крайници и се запъти бавно към вратата на библиотеката.
— Гледай да не заспиш — проговори предупредително той.
Рютгер се изсмя кратко и си наля чаша уиски.
— Да не се казвам Джийвс!
Едрият мъж излезе в коридора и поклати глава. Защо беше решил, че мисис Макензи има желание да избяга? Та тя обичаше мъжа си. Той въздъхна и си разтри тила. Е, вероятно се беше излъгал и това го радваше. Изкачи стълбата с тежки, уморени крачки. Мастър Джарет трябваше да се върне колкото се може по-скоро, за да го освободи от тези тежки задължения.
Досега Тампа беше останала пощадена от индианските нападения. Джаред разбра това, когато наближи града заедно с Патърсънови. Джим Патърсън водеше със себе си жена си Джил, сестра й Мариан, младия си брат Джи Пи и седемте деца — Пади, Джейн, Ан-Мари, Майкъл, Сет и най-малките, двете близначета Калеб и Джошуа.
Джарет щеше да стигне в Тампа само два дни след тръгването си от Симарон, ако не придружаваше керван, който се състоеше от две покрити коли, три крави, четири кози и безброй крякащи пилета. Те напредваха твърде бавно по лошите пътища във вътрешността на страната, където почти нямаше мостове през реките и потоците. Джарет обичаше Патърсънови и не им се сърдеше, че отнемат толкова много от скъпоценното му време. А така му се искаше да бъде при жена си. При Тара, която не преставаше да го изправя пред загадки… Е, най-после беше разбрал, че тя има брат на име Уилям, а скоро щеше да узнае и други важни неща.
— О, Джарет, най-после стигнахме! — извика зарадвано Джил. Тя вървеше пред първата кола и от време на време изплющяваше с камшика си, за да накара воловете да побързат.
Патърсънови бяха решили да напуснат дома си, макар че досега никой, който живееше близо до Симарон, не беше нападнат. Ала след убийството на Уили Томпсън, майор Дейд и войниците му индианците нападнаха няколко плантации със захарна тръстика в северната част на страната. Само някои от собствениците успяха да се изплъзнат от лапите на смъртта. Къщите им бяха опожарени, полята опустошени. Други паднаха в плен на индианците. А в пепелта на руините останаха да лежат безброй трупове.
Джил огледа щастливо къщите на Тампа, пушека, който се издигаше от комините, постовете, които обикаляха улиците.
— Господи, справихме се! — засмя се тя и се обърна към Джарет, който седеше на гърба на Шърлимейн. Красивата четиридесетгодишна жена живееше вече двадесет години в новата земя, беше отгледала седем деца и лицето й показваше следите на един изпълнен с трудности живот. Въпреки това изглеждаше много привлекателна.
Тя беше най-добрата приятелка на Лайза, макар че двете жени произхождаха от различни класи. Все пак те имаха много общи неща, обичаха приключенията, съпрузите си, бяха намерили нова родина в тази прекрасна девствена страна. Бащата на Лайза, герой от освободителната война, а по-късно уважаван политик, беше осигурил на единствената си дъщеря целия възможен лукс. Джил беше сираче, израснало в една плантация в Джорджия, което беше събирало памука на собственика заедно с робите.
Подобно на Джарет, Патърсънови не притежаваха роби. В тяхната ферма работеха черни, бели и индианци. Те бяха избягали един след друг пред лицето на страшната катастрофа и накрая Джил беше решила, че и семейството трябва да потърси защита в града.
— Наистина пристигнахме — потвърди с усмивка Джарет. Джим излезе напред и застана до жена си — едър, малко безличен мъж с весели очи, белязан от упорития труд на полето, стар и верен приятел.
— Много сме ти благодарни, Джарет — проговори с дълбока въздишка той, прегърна жена си и се загледа към града. — Без теб нямаше да се справим.