Джарет вдигна рамене.
— Може би не беше нужно да бягате. Никога не сте имали проблеми с индианците.
— Това е вярно, но през последните седмици имах чувството, че непрекъснато ни наблюдават. Следяха ни и сега, по време на пътуването. Не искам да мисля какво щеше да стане, ако не беше тръгнал с нас.
— Сигурен съм, че не ви е заплашвала опасност.
— Нима мислиш, че брат ти е изпратил хората си да ни пазят?
Джарет кимна уверено.
— Остава ни последната част от пътя. Вероятно мисис Конъли ни е приготвила нещо вкусно. Омръзнаха ми мършавите зайци, които убивах по пътя.
— А бисквитите й са много по-вкусни от коравите сладки на мама! — прозвуча детски вик от първата кола.
Джарет се обърна и направи строга физиономия. Петгодишният Калеб, мършаво момченце със светлите очи, платиненорусата коса и непоколебимия борчески дух на майка си, се хилеше дръзко.
— Не смей да обиждаш сладкишите ми, момченце! — извика сърдито Джил, макар че очите й се усмихваха. Изведнъж Джарет бе обзет от завист и смутено сведе глава. Джим и Джил работеха усилено, но имаха здрави, весели деца, на които можеха да се радват.
Близнаците бяха любимците на Джарет — може би защото малката му дъщеря щеше да бъде на една възраст с тях, ако беше оцеляла. Той беше копнял за дете, но тъгата по Лайза беше заглушила всички останали чувства.
— Съжалявам, че те откъснахме от младата ти жена, Джарет — отбеляза меко Джил, която го наблюдаваше внимателно. — Сигурно й е било много мъчно.
— Ще ви оставя в града и ще се върна.
— Хайде, да тръгваме! — намеси се енергично Джим. — Джарет ще си почине при мисис Конъли и ще препусне обратно.
Този път Джим пое първата кола, а Джил се върна при втората. Джарет остана последен, за да се вслуша в шумовете на гората. Наоколо цареше пълна тишина. Очевидно индианците бяха изчезнали. Джим беше отгатнал правилно — семинолите ги ескортираха по целия път.
Макар че гореше от нетърпение да се върне вкъщи, Джарет реши да посети брат си и семейството му. Симарон беше пощаден не само заради доброто име на Белия тигър, но и заради Джеймс.
Капитан Аргоси препусна насреща им начело на група ездачи. Войниците помогнаха на Патърсънови да разтоварят багажа. След това всички членове на семейството се настаниха удобно в кръчмата на мисис Конъли, която им беше приготвила не само чудесно ядене, но и гореща баня.
Джарет покани приятеля си Тайлър на отделна маса, за да научи новините. Капитанът беше убеден, че войната е неизбежна. Генерал Клинч, който се опитвал да изгони семинолите на запад, непрекъснато влизал в битки. Южно от Джаксънвил индианците нападнали една ферма, убили собственика, скалпирали жена му и я оставили да лежи в собствената си кръв, защото помислили, че е мъртва. Ала тя оцеляла и описала във всички подробности нападателите. Ожесточението и омразата се разпространявали по-бързо от заразните болести.
— Може би трябва да поговориш с Джеймс. — Тайлър взе една горяща главня от камината, за да запали лулата си. — Скоро ще има само бели, които първо ще стрелят, а после ще задават въпроси.
— Джеймс не е убил никого — отговори възбудено Джарет. — Но и не осъжда воините, които не знаят милост, след като са били изгонени от земите си.
Тайлър дъвчеше угрижено края на лулата си.
— Белите искат да живеят тук без индианци. Това е толкова просто.
— Някои от тях няма да си тръгнат никога, Тайлър. Знаеш, че могат да се скрият в блатата и никой няма да ги намери.
— Президентът Джаксън е твърдо решен да ги пресели на запад.
— Тогава трябва да се подготви за дълга и изтощителна война.
— Нали ще предупредиш Джеймс? — Джарет кимна и капитанът стана от стола си. Обърна се към приятеля си и сложи ръка на рамото му. — Благодаря ти, че доведе Патърсънови в Тампа. Знам, че не ти беше лесно да оставиш младата си съпруга.
— Скоро ще си бъда отново вкъщи.
— Моите сержанти са омагьосани от мисис Макензи. Изобщо, всички в града смятат, че си се оженил за принцеса от приказките. Ако има нужда от нещо, трябва само да ми кажеш.
— Изчезвай оттук, Тайлър, преди да съм почнал да се питам какви са намеренията ти.
Капитанът се засмя и вдигна ръце.
— Отивам си, отивам си! — Той отдаде чест и излезе от кръчмата. Джарет отпи голяма глътка уиски. После се облегна назад и уморено затвори очи. През последните нощи почти не беше спал, за да се ослушва за подозрителни шумове. А когато най-после заспиваше, в съня му идваше Тара. Красивото лице, златнорусата коса и сияещите сини очи не му даваха мира.
Странно, но в сънищата му Тара винаги бягаше. Той тичаше след нея и напразно се опитваше да я догони. Накрая тя изчезваше в сенките на непознати опасности.